„Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици.“
Уплаших се, че изтървах времето. В жените сетивото за време е по-остро развито. Самата женска природа е един точен лунен часовник. Жената носи времето в своята физика и то с болка протича през нея. Пред близката загуба на любовта си аз открих безплодността на изтеклото през мене време и ужасена се вслушах в тревожния му вик. Една изгубена любов за всяка девойка значи изгубени деца, преди още да са били повикани, завинаги отнета красота, преди още да е била загатната, опустошени утрешни дни, задушени песни, пресушени открития. Тая загуба прониква напред в дълбочините на бъдещето и на поколенията и там убива още невъзникналия живот. Момичето чувства отговорност за него в безсънната нощ, когато плаче над изгубената си любов. Просто физически почувствах как времето се гърчи от болка в мене. Боли го, че е пропиляно в една безплодна любов. Моята обич бе застрашена от друга, силна жена. А отнета любов значи ограбен бъдещ живот, обрано време.
И най-крехката девойка може да стане тигрица от тая болка. Тя е длъжна с нокти и зъби да брани времето, което носи в зародиш в себе си. Смъртно ще страда, ако го изниже през пръстите си, ако не го спаси. В нея се надига времето, което иска да се осъществи. Борейки се отчаяно да си върне любовта, момичето е готово на всичко: на унижения и обиди, на прошка и дълго търпение, на саможертва. Жената брани нероденото още време, което носи в себе си. Това време крещи в нея, ридае, че е задушено, че е убито, че е живо зазидано в тялото й, ако тя не влее в него своята кръв. Мъжът може да живее само с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици. Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.
До заранта с мене плака времето. Хапех възглавницата и ридаех безгласно. Почувствах се жена, която носи отговорност за времето. Трябваше да простя непростимото, да се боря на живот и смърт за любовта си не заради самата любов, не заради себе си, не заради някакъв проклет мъж, а за да спася застрашеното в мене време.
От: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. Български писател
Снимка: bg.wikipedia.org
