Трябва да се изпълним с вяра, с надежда, тогава ще дойде упованието, а упованието е сила ♥ Лили ДИМКОВА

„Трябва ни само това, което е най-необходимо, а останалото е работа, работа, работа за Бога.“

събота, 18 юли, 2020

Художничката Лили Димкова, дъщеря на прочутия народен лечител Петър Димков, отпразнува достолепните 88 години. Нека божествената светлина на нейните картини и слова, достигне до повече хора!

Научих, че всичко идва на своето време, на своето точно време, и затова трябва да бъдем спокойни и да знаем, че когато трябва, то ще дойде. Но ние трябва да работим, за да ставаме все по-чисти, по-изпълнени със светлина и любов, за да можем да поемем и да разберем истината, която идва.

Всичко това дължа на татко. Например за Левски, си спомням, ми казваше, че той е в една от най-светлите сфери на духовния свят. Много ми е говорил за влизането ни в епохата на Водолея, на шестата раса – расата на божествената любов.

Сега живеем в преходно, ускорено време на ликвидация на вековна карма. Кармата, която сме разплащали по малко във всеки живот, сега ликвидираме в един. Затова страданията по цялата планета са така интензивни. Природните катаклизми – увеличени. Подготвя се влизането ни в епохата на Водолея, идването на шестата раса. Нашата пета, бяла раса, е цивилизацията на усиления технически прогрес, на оръжията и насилието. Следващата епоха, на Водолея, ще възстановява светлината. Тя ще бъде светеща раса, ще излъчва, ще дава светлина. Ще има форми на красота и хармония. Шестата раса ще донесе и постави като основа на живота абсолютната любов към Бог – космичния разум, разумно проявен живот на любов, разбиране и саможертва към ближните ни и към себе си. Основното при шестата раса ще бъде божествена любов и свобода. В шестата раса човек ще придобие ново сетиво. Космичното съзнание на Мировата Любов ще се прояви чрез славяните, особено в Русия, и оттам ще се пренесе към другите народи. За шестата раса се подготвя нов континент в Тихия океан.

Колко дълбоки знания добих от татко, и то дадени с толкова топлина! Нима има думи, с които мога да изразя благодарността си?

В обстановката, в която живеех, изпълнена с толкова страдащи, болни хора, с техните отрицателни емоции, аз научих много уроци. Татко казваше, че с отрицателните чувства, лошите мисли, с които се изпълваме, ние се самоубиваме; същото е и с гневните думи, раздразнението, смущението, подозрението, страха. Ние трябва да се изпълним с вяра, с надежда, тогава ще дойде упованието, а упованието е сила, спокойствие. И пряк контакт с божествените сили, които винаги в такъв случай ни помагат и разрешават трудните въпроси от ежедневието ни и в съдбовните ни моменти. Татко спеше, работеше върху книгите си и приемаше болните в една и съща стая.

Просто нямаше друга възможност вкъщи. Така и ние израснахме, сред болните. Слава Богу винаги здрави, не се заразихме от никаква заразна болест. Спомням си обаче, когато се роди Пети, моят син, и той спеше между мама и татко в същата стая, където влизаха всички тези болни, аз един път казах на татко: „Татенце, но дали е редно все пак това бебенце да живее в тази атмосфера, сред тези болни?” На което той се усмихна и каза: „Ами аз нали правя непрекъснато психическо чистене.” Да, това беше отговорът. Той съдържаше всичко.

Невероятна беше скромността на татко, а и на мама. Те живееха без никакви битови удобства, в толкова скромна и трудна обстановка. Но нямаше оплаквания, нямаше недоволство. Бяха доволни и изпълнени с работата, с делото. И тази тяхна скромност просто се попиваше от нас. Толкова съм им благодарна през целия си живот, че поех тази скромност и тази липса на желания за все повече, и повече, и повече.

Трябва ни само това, което е най-необходимо, а останалото е работа, работа, работа за Бога. Никога не вземаха пари на заем, спазваха народната поговорка „Простирай се според чергата си”.