Не измъчвай мозъка си с неща, които не разбираш! ♥ Лекарска рецепта за вманиачени пациенти

Неподражаемият Джеръм К. ДЖЕРЪМ и смехът, който ни държи здрави, назаем от „Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)“

Бяхме четворица – Джордж, Уилиъм Самюел Харис, аз и Монтморенси. Седяхме в моята стая, пушехме и се окайвахме един пред друг – от здравно гледище, разбира се.

Всички се чувствувахме неразположени и това почваше да ни плаши. Харис каза, че изпитвал от време на време такова силно виене на свят, че просто не знаел какво върши. Тогава и Джордж каза, че и той понякога изпитвал силни световъртежи и просто не знаел какво върши в такива моменти. Що се отнася до мене, нещо не бе в ред с черния ми дроб. Знаех, че черният ми дроб не е в ред, защото неотдавна бях прочел едно длъжко упътване за някакъв специалитет срещу чернодробни болки, в което бяха подробно описани различните признаци, по които човек може да познае кога черният му дроб не е в ред. Бях открил всички признаци в мен.

Невероятно, наистина, но просто не мога да прочета някаква реклама за лечебен специалитет, без да стигна до неизбежното заключение, че страдам тъкмо от болестта, за която се разправя в нея, и то в най-злокачествената й форма. Във всеки отделен случай диагнозата сякаш съвпада напълно с всички усещания, които съм имал до ден-днешен.

Помня, че бях отишъл един ден в Британския музей, за да прочета нещо във връзка с лечението на някаква най-обикновена болест, която ме бе хванала – сенна хрема, ако не ме лъже паметта. Свалих книгата и прочетох всичко, което трябваше да прочета, после някак разсеяно запрелиствах страниците и почнах лениво да проучвам разни болести. Не помня вече какво беше първото разстройство, в което се задълбочих – някакъв страшен и опустошителен бич, уверен съм в това, – и още преди да прегледам набързо дори половината от поредицата „предварителни симптоми“, бях вече напълно убеден, че съм хванал болестта.

Поседях тъй известно време, цял смразен от ужас; после отново запрелиствах страниците, но вече равнодушно, обзет от отчаяние. Стигнах до коремния тиф, прочетох симптомите и открих, че имам коремен тиф. Трябва да съм боледувал месеци наред, без сам да подозирам това. Хрумна ми, че навярно страдам и от други болести. Намерих болестта на свети Вит и открих, както и очаквах, че съм пипнал и нея. Моят случай ме заинтригува. Реших да разчопля въпроса докрай и затова започнах по азбучен ред – прегледах „аденопатия“ и узнах, че съм заболял наскоро от нея и че острата фаза на болестта ще настъпи подир кръгло две недели. С облекчение открих, че болестта на Брайт ме е засегнала в по-лека форма, тъй че – що се отнася до нея – аз бих могъл да живея още ред години. Имах и холера – със страшни усложнения, а по всичко личеше, че съм се родил с дифтерит. Добросъвестно прерових двадесет и шестте букви на азбуката и можах да се убедя, че единствената болест, която ме бе отминала, е хронично възпаление на капачето на коляното.

Изпървом това донякъде ме натъжи; то приличаше почти на обида. Защо ли не страдах от хронично възпаление на капачето на коляното? Отгде-накъде едно такова оскърбително изключение? Скоро обаче в мен надделяха други и не тъй алчни чувства. Като размислих, че имам всички болести, за които пише във фармацевтиката, аз престанах да бъда тъй себичен и реших да мина и без възпаление на капачето на коляното. Подаграта изглежда ме бе хванала в най-злокачествена форма, без сам да съзнавам това; а по всичко личеше, че страдам от общо разстройство на ферментите още от юношески години. Тая бе последната болест в книгата и аз реших, че здравето ми не куца в друго отношение.

Седях и размишлявах. Струваше ми се, че трябва да съм много интересен случай от медицинско гледище и че бих представлявал същинска находка за една аудитория от студенти. Те биха се избавили от необходимостта да обикалят болниците за визитации. Самият аз представлявах цяла клиника. За тях би било достатъчно само да обикалят край мене, за да си получат след време и дипломите.

После се запитах колко ли време ми остава да живея. Постарах се сам да се прегледам. Измерих пулса си. Отначало изобщо не можах да намеря пулса. Сетне той заби просто изведнъж. Извадих часовника и почнах да броя. Преброих сто четиридесет и седем удара в минута. Опитах се да почувствувам самото сърце, но не можах да го намеря. То бе спряло да бие. Сега, разбира се, съм на мнение, че то трябва да е било на мястото си и да е биело през цялото време, но още не мога да си обясня как и защо. Потупах се навсякъде отпред, започвайки от това, което наричам талия, и свършвайки с главата. Потупах се отсам-оттам и по слабините и дори някъде нагоре по гърба, но нито долових нещо, нито почувствувах каквото и да е. Опитах се да прегледам и езика си. Извадих го колкото се може по-навътре, затворих едното око и се помъчих да го изследвам с другото. Видях само крайчеца на езика си. Единствената полза, която извлякох от тоя опит, се сведе до една още по-голяма увереност отпреди, че имам скарлатина.

В читалнята бях влязъл като щастлив и здрав човек. Измъкнах се навън като същинска развалина.

Отидох да видя лекаря си. Той ми е отдавнашен приятел. Когато ми се струва, че съм болен, той измерва пулса ми, преглежда езика ми и разговаря с мен за времето, при това винаги безплатно; затова реших да го зарадвам и отидох да ме прегледа. „Всеки лекар се нуждае най-вече от практика – рекох на себе си.– Нека ме прегледа: ще получи повече практика чрез мен, отколкото от хилядо и седемстотин обикновени, нищо и никакви пациенти с по една или две болести.“ И тъй, отидох право при него.

– Кажи – рече той, – кажи от какво боледуваш.

– Няма да губя времето ти, драги мой – подзех в отговор, – да ти разправям за болестите си. Животът е кратък, а ти може да умреш още преди да привърша. Ще ти кажа обаче от какво не боледувам. Нямам хроническо възпаление на капачето на коляното. Не мога да ти обясня защо нямам възпаление на капачето на коляното, но истината е, че не страдам от тая болест. Имам обаче всички останали болести.

После му разправих как бях стигнал до тоя извод.

Тогава той просто ме разгъна върху кушетката и ме заразглежда отвисоко, после сграбчи китката ми, сетне ме тупна по гърдите, и то тъкмо когато най-малко очаквах това – една доста подла постъпка, ако питате мене, – а веднага след това ме блъсна с глава. Накрая седна, надраска някакво предписание, сгъна го и ми го подаде, а аз го сложих в джоба и си отидох.

Не отворих предписанието. Отнесох го в най-близката аптека и го представих. Човекът го прочете и веднага ми го върна, казвайки, че не държи на склад такива неща.

– Но нали сте аптекар? – възразих аз.

– Да, аптекар съм – отвърна той. – Ако бях нещо по средата между кооперативен магазин и семеен пансион, може би щях да мога да ви услужа. Понеже съм само аптекар, срещам известни затруднения.

Тогава прочетох предписанието, а то гласеше, както следва:

1 фунт бифтек и 1/2 литър горчива бира всеки 6 часа.

1 разходка от 10 мили всяко утро.

1 легло точно в 11 часа всяка вечер.

И не измъчвай мозъка си с неща, които не разбираш!

Последвах тия указания с щастливия резултат – ако трябва да говоря лично за себе си, – че животът ми бе спасен тогава и пулсира в мен до ден-днешен.

От „Трима души в една лодка (без да става дума за кучето)“, Джеръм К. Джеръм, изд. „Георги Бакалов“, Варна
Снимка: Jerome in about 1889, en.wikipedia.org