Християнският храм в сърцето на Истанбул, величествената „Света София“, наричана още „Църква на светата Премъдрост Божия“, отново стана джамия. Преди седмици, с едноличното решение на турския президент Ердоган, църквата, построена и осветена за пръв път през 360 г. като катедрален храм на Константинополската патриаршия, отново е със статута, в който я „обличат“ османците през 1453 г. при падането на Константинопол. Оцеляла през разрухата на времето и нравите, грандиозно въздигната из пепелта при управлението на император Юстиниан I (532–537), „Света София“ е смятана за най-яркия образец на византийската архитектура. През 1935-та, бащата на светска Турция – Ататюрк, я обявява за музей, а този най-внушителен символ на Истанбул се посещава от близо 3,7 милиона души годишно.
Писателят Марк Твен (1835 ~ 1910) също е бил там и пише за „Голямата Джамия“.
Голямата джамия
Джамията „Света София“ е главната забележителност на Константинопол. Щом пристигнете в града, трябва първо да си извадите ферман и веднага да тичате натам. Ние постъпихме точно така. Не си извадихме ферман, но взехме със себе си по четири-пет франка на човек, което е почти същото.
Не съм във възторг от джамията „Св. София“. Навярно нямам вкус. Но нищо не може да се направи. Тя е най-запуснатият хамбар в целия езически свят. Смятам, че интересът към нея е предизвикан от факта, че е била построена като християнска църква, а мохамеданите, завоеватели на страната, са я превърнали в джамия, без да правят много промени. Накараха ме да си събуя обувките и да вляза вътре по чорапи. Простудих се, а по краката ми се налепиха толкова дъвки, лиги и всякакви мръсотии, че вечерта изхабих повече от две хиляди обувалки, за да си събуя обувките, а дори смъкнах и малко християнска кожа с тях. Не съм премълчал нито една обувалка.
„Св. София“ е колосална църква на хиляда и триста-хиляда и четиристотин години и достатъчно грозна, за да бъде много, много по-стара. Казват, че огромният й купол е по-удивителен от купола на църквата „Св. Петър“ в Рим, но мръсотията й е много по-удивителна от купола, въпреки че никога не се споменава за нея. В църквата има сто и седемдесет колони, направени от различни видове скъпоценен мрамор и изсечени от един-единствен блок, но те бяха донесени от древните храмове на Баалбек, Хелиополис, Атина и Ефес и бяха очукани, грозни и отблъскващи. Те са били на хиляда години, когато тази църква е била нова и тогава контрастът сигурно е бил ужасен — освен ако Юстиниановите архитекти не са ги поукрасили. Вътрешността на купола е покрита от чудовищен надпис с турски букви, изработен от златна мозайка и крещящ като цирков афиш. Каменната настилка и мраморните балюстради са очукани и мръсни. Навсякъде гледката е обезобразена от мрежа въжета, които висят от зашеметяващата височина на купола и на които са окачени на шест-седем фута от пода безброй опушени груби кандила и щраусови яйца. Дрипави турци бяха наклякали и насядали навред и четяха книги, слушаха проповеди или поучения като малки деца, а стотици други се кланяха и изправяха, кланяха се отново и се навеждаха да целунат пода, като през цялото време мърмореха молитви и не спираха гимнастиката си, въпреки че сигурно бяха капнали от умора.
Навсякъде мръсотия, прах, сажди и мрак, навсякъде следи от най-дълбока древност, но в нея няма нищо трогателно и красиво; навсякъде тълпи от фантастични езичници; над главите ни — крещящата мозайка и паяжината от въжетата на кандилата, но никъде нямаше нищо, което да спечели сърцето на човек или да предизвика възхищението му.
Хората, които изпадат в екстаз пред „Св. София“, сигурно го вземат от пътеводителя (където за всяка църква пише, че „по мнението на прочути познавачи на изкуството в много отношения тя е най-прекрасната в света“). Или пък са прословути ценители на изкуството от пущинаците на Ню Джързи, които с мъка научават разликата между фреска и пожарен кран, и от този ден се чувствуват привилегировани вечно да сипят банални критики за живописта, скулптурата и архитектурата.
Из: „Глупаци в чужбина”, Марк Твен, изд. Профиздат
* Портрет на американския писател Марк Твен направен от фотографа А.Ф. Брадли в Ню Йорк през 1907 г., bg.wikipedia.org
