Българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре ♥ Атанас БУРОВ

Пророческите думи на видния банкер, политик, държавник и визионер на следосвобожденска България отекват оглушително и в наши дни. „Плевелите на глупостта закопаха Велика България за векове. Аз видях нейното цъфтене, нейния възход и нейното грозно падение“, споделя Буров, отказал да си „спасява кожата“ и да бяга от родината си преди буреносния септември 1944-та. Народният съд му отрежда 20 години затвор, а животът му угасва зад решетките в Пазарджик през май 1954 г.

Властта, интелигенцията и шуробаджанащината в България

Разбрах, че българският интелигент е готов да се примири с всяка власт, стига той да е добре. На него да е добре. Той да остане жив. Него не го болеше за нацията, за народа. Него не го интересуваха как ще се развиват нещата занапред - важното бе той да оцелее. Той да е добре. И тази национална българска черта на интелигента, ебава майката на нацията, ебава майката на България. Наместо да я води напред, тя я тласка назад. Угодничеството, нагаждачеството са като че ли най-ярките национални черти на българската интелигенция.

...

Народът винаги е гладен, недоволен и сърдит на властта, но стои зад нея. Защото хаосът е още по-страшен без нея. Народът вярва, че властта е способна да се справи винаги с хаоса. А където има хаос, там има и смърт. Там има и глад. Сега за сега даваме по триста грама хляб на ден, даваме и по парче месо на седмица. Живее се. Но утре ще бъде по-лошо, ако дойде руснакът. Той нищо няма да дава. И това кара народа да държи за нашата власт. Властта има своя философия. Тя има своите поддръжници в населението - най-малко шестдесет на сто. А останалите четиридесет на сто са раздвоени - между анархията, хаоса и властта. Следователно на седемдесет на сто от народа може да се разчита винаги. Тридесет на сто ще се оправят.

...

Земеделските лидери, до един са маниаци, глупаци и животни, като изключим само трима души. Първо - Стамболийски, второ - Александър Димитров и трето - Цанко Бакалов - Церковски. Драгиев, Забунов - това бяха селски даскали, превърнати в лидери. Прости хорица.

Димитър Гичев - това животно бе живо копие на Муравиев - нахално, брутално, нагло и хитро. Селско копеле. Селски хитрец. Селски глупак, но с мания за величие. Той е мошеник, само че на едро. През 1931–1934 година бе министър на земеделието и на държавните имоти - едно тлъсто дробче, а не постно. Повика баджанака си Вергил Димов и го направи министър. Двама баджанаци в един кабинет - такова чудо в България не бе ставало. Синове и бащи, да, случвали са се, но не в един кабинет. А той - Гичев, в кабинета на Блока през 1933 - 1934 година управляваше заедно с баджанака си. Говеда. Животни. Свине. Те се погавриха с властта и с България. На кого е позволено да врежда близките си във властта, в кабинета. Моят баща, който бе мъдър човек, бе против това да се дава каквато и да е служба на роднина в ръководеното от тебе министерство. Той искаше да се уволнят всички роднини в министерствата, където управлява техен министър - роднина. Да няма роднинство, да няма привилегии за този и онзи. А Гичев домъкна Вергил Димов от село Светлен, Поповско, и го направи министър. Той го довлече и на 2 септември 1944 година, като му даде не едно, а две министерства — министерството на вътрешните работи и народното здраве и министерството на железниците, пощите, телеграфите и телефоните. Две министерства, защото не се намери министър на железниците.

...

Аз обичам мъдрите хора, като Александър Димитров, като Цанко Бакалов-Церковски. Александър Димитров е бежанец-македонец. Той се бе заселил в село Горна Козница, Радомирско, и там го убиха. Тръгнал да носи един каиш за селската мелница, и по пътя агентът от охраната му го застрелва. На гара Канджулица става това. Дядо Цанко остана мъдрецът на БЗНС, но сам, съвсем сам… 

През 1919 година, когато станах министър на търговията в кабинета на Стамболийски, той ми каза следните думи: „Господин Буров, Вие идвате при нас в бурно и страшно време. Бурята ще ни помете, но поне ще се опитаме да спасим каквото можем от България, да не умира цялата. Защото сега сме нищо. Но като я грабнат победителите, ще залезем завинаги. Народът ни не заслужаваше тази горка участ. Но, съдба. Дано се оправим. Ето защо ще Ви помоля да не дразните хората - работниците и селяните, с никакви глупави заповеди и разпоредби. Оставете ги да се лекуват сами. Птичето, като си счупи крачето, взема две сламчици, прави си скоби и си превързва счупеното краче с човка. Завърже го и оцелява. Вълкът, като си счупи крака - прегризва го и тича на три крака. Не се предава. Бори се с три крака. Важното е да оцелее народът ни, господин Буров. Ние ще бъдем пожертвувани, помни ми думата. Нас народът ще ни плюе и ще ни ругае. Но ние сме длъжни да се жертвуваме за него. Защото сме негови чада и негови учители. Всеки, който е учил, трябва да е готов да умре за народа си без хленч и да не чака благодарност…

...

… Но това е - жаждата за власт е безгранична, както и глупостта. Глупостта на човека е толкова безкрайна, колкото и мъдростта. За жалост, плевелите се оказват по-жилави и по-дълговечни от житото. И го заглушават. И го удушават. И то умира. Плевелите на глупостта закопаха Велика България за векове. Аз видях нейното цъфтене, нейния възход и нейното грозно падение.

Избрано от: „Срещи с Буров“, Михаил Топалов-Памукчиев, ИК Интерпрес 67
Снимка: lostinplovdiv.com