„Туй, що старите зачнаха, млади ще го вкарат в път... Уморените заспаха, живите - те нека бдят.“
Радетел за българщината, виден общественик, поет, учител, преводач, филолог, фолклорист, издател и баща на девет деца, посветил цялото си житие и битие на полза роду и националното самоосъзнаване. Родоначалник на българската възрожденска литература и пръв наш баснописец, Петко Славейков (1827 ~ 1895) дописва към богата си биография и политическа кариера като министър на просвещението, депутат и председател на Народното събрание. До края на живота си е воден от каузата за просветена и демократична България. Заветите Славейкови крачат през времето с твърдата вяра, че всеки народ сам е ковач на своята чест и бъднини. Петко Славейков умира на 67 години, огорчен от политическите нрави на времето - забранено му е да учителства, а пенсията му е намалена.
(Портрет на Петко Славейков от 1884 г. на Иван Карастоянов)
♥ Мудно ходи нашто време
Мудно ходи нашто време;
мина вече наший ред...
Зрей отсега младо племе,
със надежди за напред.
Нас неволи надделяха -
вазе те да не смутят...
Уморените заспаха
живите - те нека бдят.
Срам томува, който тъжи,
че в света й минутен гост -
слава, във ръка с оръже,
който бди на своя пост.
Туй, що старите зачнаха,
млади ще го вкарат в път...
Уморените заспаха,
живите - те нека бдят.
Почвата е веч готова,
сейте, пролет дори грей -
семето на право слово
с време да класи и зрей.
Ето нови дни настаха,
те на смяна ви зоват...
Уморените заспаха
живите - те нека бдят.
1866 г.
...
♥ Додето человек се счита член на едно общество той трябва да дели и злото, и доброто и на това общество. Който се показва член само тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и дори отива срещу неговите интереси, той не трябва да се счита за част от обществото и не трябва да се казва, че принадлежи на един-кой си народ. Обществото трябва да отсича от себе си аквизи членове и да ги покрива с всеобщо презрение.
Всяка власт, която се отдалечава от народа, пада като дърво отсечено в корена.
Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те искат да живеят не по заслугите си и достойнствата си, а по примера на по-горните от тях, тогаз не ще и съмнение, че всичката им деятелност ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и големи заплати без положителни достойнства, те трябва да употребяват в дело най-долните качества като: лъжа, лицемерие и други, още по-добри от тях.
За да живеем като по-горните, ний правим всякакви мерзости и съсипваме цял народ. Ний не щем да знаем за състоянието на народа и не мислим – нашият живот прилича ли колко-годе с живота на народа и съгласява ли се с него…
Народите са сами ковачи на своята чест, на своята бъдащност.
...
♥ Не сме народ
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...
Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ -
а всякому мерамът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875
...
♥ Жестокостта ми се сломи
И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!“
Ожесточен, пощада му не рачах:
„Да тегли - думах с яд, - нал тъй мъжди.“
Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?
За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден –
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен…
Но, майко, чух как богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?…
И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!
И в твойта смърт, и нейното страданье
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!
Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях…
И вслушах се… И близо, и далеко
все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“
1873 г.
* Портрет на Петко Славейков от 1884 г. на Иван Карастоянов, bg.wikipedia.org
