„Поколения преминали през университета учители бяха възпитани в пренебрежение и недоверие към родния език, което доведе в крайна сметка до разразилото се пред очите ни физическо „срутване.“
♥ Рухна езикът
Рухва и езикът – рухване, каквото в дългата негова история не беше се случвало.
Всъщност имало ли е наистина борба за очистване и обогатяване на езика ни след възстановяване на българската държавност през 1878 година?
Ако съдим по резултатите (промените в книжовната езикова практика), дори да признаем сплитането на различни мнения, препирни и т.н., напредък в облагородяването на езика няма. Изключвам дузината писатели и поети, създали високи образци в средата на изящна словесност. Фактите са неоспорими: в първите шест централни вестника, създадени веднага след Освобождението, процентът на чуждиците се върти около 10 на сто, докато сега той надхвърля 65. Не говоря за словоредните, интонационни и други съпътстващи нахлуването на чуждиците промени в езика ни. Не слагам в сметката оварваряването му и в говорната практика, където са в обращение не повече от 500 думи, наполовината чужди. Това обезобразяване на езика протече почти неуловимо допреди две-три години, когато настъпи голямото му срутване, изразяващо се в почти поголовното подменяване у нас на фирмите и надписите с чуждоезични.
Явно езикът ни се оказа прояден от молците, които дълго подяждаха тъканта му „отвътре“ както в родните университети, така и в обикновеният училища. Прояждането бе заложено първо в учебниците по стилистика от 1911 г., където диалектизмите са анатемосани като „провинциализми“ и „идиотизми“. Така започна пресушаването на пълноводната река на „простонародните“ говори, които единствено можеха да осигурят пълноценното развитие и обогатяване на езика, употребяван в книжовната практика. Това заложено от естетстващи граматици губително течение продължи във всички посветени на езика ни учебници след 1911 година, за да прерасне през 80-те години в чиста агресия срещу родния език. Имам пред очи утвърдилите се в учебната и университетската практика правила, че „единственият път“ за обогатяването на езика ни с нови корени и пр. е „заемането им от чужди езици“. Оформи се в нещо като „теория“ и нещо по-чудовищно: че българският език следва да бъде подменен с „някой от големите световни езици, в краен случай с есперанто“. (Виж лекциите на проф. М. Янакиев в Софийския университет от 1972 г.). Няма да споменавам многобройните други теоретични аластруктурални постановки, третиращи езика като „материя“ с всички обезобразяващи го последици.
Поколения преминали през университета учители бяха възпитани в пренебрежение и недоверие към родния език, което доведе в крайна сметка до разразилото се пред очите ни физическо „срутване“, за което стана вече дума.
Оставям настрана какво ново покушение се подготвя сега срещу българския език и литература в стъкмяваните една след друга „концепции“ за литературно обучение и съпътстващите ги необявени отродителни операции.
Изключени са вече препирните на дребно за „културата на езика“, за или против чуждиците. Нещата са много по-сериозни. Свидетели сме на един-единствен опит „нещо“ да се направи – това е заповедта на кмета на Голямата столична община да не се слагат чуждоезикови надписи и фирми без обяснението им на български, но фактът, че никому досега не е съставен акт, превърна въпросната заповед в един чисто театрален жест. Готов е изработен от писателите проектозакон на българския език, но господ знае кога ще премине той през законодателните джунгли.
Защо е този безкраен суховей на майчиния ни език? Мисля, че това се дължи на лошо стекли се обстоятелства и лошото ни езиково образование.
Нека да не забравяме, че самочувствието на българина през последните десетилетия беше много жестоко и напълно съзнателно пречукано. До такава степен, че само дори думите българин, българско и България станаха неудобни за произнасяне, докато в същото време чуждопоклонството се превърна в ураган.
Изходът? Изходът е в засилване натиска върху народността ни и езика ни. Явно нужни са още по-силни издевателства и предизвикателства, за да дойдем на себе си от тоновете впръскани в съзнанието ни упойки. За да се задвижи инстинктът ни за самосъхранение. Затова блъскайте, господа!
Блъскайте по езика ни, по народността ни, блъскайте където свърнете и с каквото намерите, може пък да е в това цярът на оловната наша апатия. Може пък така да се отпушат ръждясалите механизми на националната ни гордост.
1994 г.
Снимка: bg.wikipedia.org
