Свидетели сме на вероломно и престъпно изсичане на горите на България, пресъхване на язовири, унищожение на естествени местообитания, изчезване на популации животни. Докога няма да има отговорни за тая унищожителна сеч, останал ли е здрав разум и някаква изобщо мисъл за бъдещето на българската природа?
Още през 1991 г. големият писател Николай Хайтов, работил като лесничей в родопските гори и инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство „Боровец“, бие камбаната за безмилостното гороломство у нас, за дървесината като „валута“ и бруталната горска контрабанда.
♥ На гората Господ да й е на помощ
Равносметката от досегашното десетилетно държавно гороломство е: отсичането на около 22 милиона кубически метра дървесина над естествения прираст на гората! Тази гора сега се състои предимно от шубраци и редини, които ветровете доразредяват и досъсипват всяка година! Шумно рекламираните залесителни кампании успяха да омекотят удара, но само отчасти.
Първата грозна последица от свръхсечите у нас се отрази първо на водите: около една трета от първичните водоизточници в планините на България пресъхнаха. Събудиха се пороите, засили се почвената ерозия, затлачването на изградените с толкова труд и мъка язовири протича със застрашителна скорост. Вместо за 100 години, язовир „Кърджали“ например ще се затлачи само за 56! И което е още по-тревожно, интензивността на затлачване на същия язовир между 1974-1987 година се е увеличила три пъти. Подобно е положението в язовири като „Тополница“ и други, които в недалечно бъдеще ще бъдат с пясък и тиня.
Затлачването на язовирите ще удари енергодобива и ще ни направи още по-зависими от проклетия петрол, а това още по-яко ще блокира развитието на цялата ни икономика – ако не за вечни, то поне за дълги времена.
Бедата на горите е не само в изсичането и разреждането им: над 35 на сто от еловите, боровите и дъбовите гори у нас са поразени от киселинните дъждове и радиацията – усилено съхнат. Ако така върви, след около две десетилетия двете трети от тях ще се превърнат в мъртвило.
Производителността им рязко ще спадне, докато нуждите от дървесина – в настъпилите кризисни времена – непрестанно ще се увеличават. Досега доставките на безвалутни иглолистна дървесина от Коми (около 1200 хиляди кубически метра в годината) – е спасявала отчасти положението, но в бъдеще тя ще се внася с твърда валута и което е още по-неприятно – налице са ВСИЧКИ признаци дърводобивът от Коми да бъде преустановен. Това ще означава нов гигантски товар върху изредените и изнемогващи иглолистни гори, разположени предимно в Рило-Родопския масив (вододайната зона на страната).
Дълговете, които натрупахме и усилено продължаваме да трупаме, ще трябва да се плащат, но с какво? Страната – както е известно – е без суровини и природни богатства, запасите ни от руда, въглища и пр. са крайно ограничени и както и да я въртим – дървесината ще се окаже единствената „валутна“ стока освен сиренето, кашкавала и агнешкото месо, с която ще можем да се разплащаме.
Ще се въздържи ли правителството от тази тъй изкусителна и толкова опасна възможност?
Надвисналите над българската гора тъмни облаци още повече се сгъстяват от едно позатихнало преди години явление, което избухна напоследък с необикновена, неконтролирана сила – горската контрабанда. Никой не може да изчисли колко кубически метра дървесина се изсичат всеки ден и всеки месец от горите, от пешите и моторизирани контрабандисти, защото две трети от нарушенията, както обикновено, остават неоткрити. Така е, защото горската стража на времето беше ликвидирана (поредната глупост) и все още не изцяло възстановена.
Последната лоша и не само лоша, но отчайваща новина за нашите гори е, че все още не е окончателно решено каква ще бъде структурата на обновения уж комитет за горите, т.е. дали комитетът ще упражнява дърводобива както досега, или ще се предостави тази дейност на търговците. Ако се предостави на търговците, лесничеите само ще имат грижата да отбелязват определените за сеч дървета. Тогава горските стопанства ще разпуснат изградените в продължение на шест десетилетия производствени звена. Търговците ще навлизат в горите не само със своите работници, но и със своите дамаджани и бъклици вероятно с добре познатите от старите партизански времена „пликчета“ с рушвети. Колко му е да се подкупи един горски стражар, който ще трепери за службицата си? Или дори един лесничей? А що е лесовъдството? 30 процента от него на практика се осъществява при определяне кои дървета да бъдат отсечени, че да могат останалите да се развиват по-добре (да натрупат повече прираст). Вторите 30 процента се определят от начините, по които едно дърво ще се отсече, дали то няма да бъде повалено така, че да събори още четири-пет „невинни“ дървета…
Останалите 40 процента от лесовъдството се изчерпват при извозването на отсечените в гората материали. Ако влезеш в гората с трактор, закачиш отсеченото дърво и заедно с клоните го повлечеш към временния склад и сгазиш като „метла“ още поне стотина по-дребни дървена и фиданки – това няма да е лесовъдство, а лесоядство. То ще е живо гороунищожение. Ето така на практика лесовъдството се осъществява при сечта и извоза, т.е. при дърводобива, които някои отговорни господа не случайно се канят да предоставят на търговците, че да можели лесовъдите да си гледат „научната работа“…
И няма кой да им каже (поне аз не съм забелязал), че няма лесовъдство вън от сечта и извоза. Че при лоша сеч и извоз научната работа не струва нито мангър: че брадвата е същото каквото и ножът в ръцете на хирурга.
Искам накрая да кажа, макар от дългогодишен опит да зная, че е без полза: нещата у нас се направляват не от пресата, не дори от общественото мнение, а от грубите интереси на живота и на властта – поне до вчера. Българският народ е екологически малограмотен и много-много не се тревожи за такива отвлечени неща, като „гора“ и „дърводобив“. Повечето от хората сега са вперили очи в гушите на противника и заети и със собственото си оцеляване, остават слепи и глухи за всичко друго. Кой каквото и да напише сега, няма да хване място – голите тела по вестниците, сензациите изсмукват цялата ни обществена енергия. Ето защо по случай Седмицата на гората не ми се иска да пиша есе. Когато шията на българската гора е положена върху дръвника – да се пише есе би означавало да се пее приспивна песен на качения върху бесилото. Най-многото, което може да се направи сега е да се каже истината – ясно, просто и по възможност високо, пък който има уши – нека да слуша…
А на гората няма какво друго да пожелая, освен Господ да й е на помощ…
Из: „Троянските коне в България“ (интервю за в. „Труд“, 4.IV.1991 г.), Николай Хайтов
Снимка: bg.wikipedia.org
