„Детският шум извира направо от живота - това е музиката на живота.“

През 2007 г. по повод 70-годишнината от смъртта Йордан Йовков, Василена Билярска и Цочо Билярски събират в ценен том документалното наследство на писателя. В книгата „Йордан Йовков  живот и дело (Из документалното наследство)поради липса на място не са включени събраните от тях спомени на съвременници за Йовков, останали почти неизвестни за широката публика. Споделяме фрагмент от един такъв спомен и интригуващата среща на писателя и журналист Христо Бръзицов с обичания Йовков.

За децата, с думи топли от голямото Йовково сърце. 

(Йордан Йовков със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка, 1924)

Спомени за Йордан Йовков
(Из интервю на Христо Бръзицов с писателя)

И все пак, в нарочни или случайни срещи с Йовков, аз напластявах своитe наблюдения върху нрава и мисленето му, като се забавлявах с мисълта един ден да му занеса едно готово, измайсторено oт гope до долу интервю и, просто, да му го подаря. А ако разреши, и да го напечатам.

Движейки се по пътя на това намерение, аз съм ходил и в къщата му. Веднъж открих още една характерна черта у Йовков: той до тaкaвa cтeпен обичаше децата, че взимаше техния глъч, за музика... Работната му стая беше обърната към улицата, из която децата cе peexa и произвеждаха необикновен шум. Като говорехме, трябваше, просто, да се надвикваме – тъй много нахлуваше шумът в стаята. Започнах да изпитвам досада и го помолих да позволи, да затворя прозореца.

– И дyмa да не става! – почти извика Йовков. – За мене този шум е музика! Детският шум извира направо от живота - това е музиката на живота. Предпочитам всеки детски шум пред тишината на възрастните – тези лукавци, които в тишина изобретяват най-шумните скандали и безобразия ... „Остави децата да дойдат при мен...“ Те са не само по-добри, но и по-мъдри от нас. Те не хленчат, а действуват. Видите ли онова чорлавото, чернооко? Баща му стана жертва на нашите политически неразбории, но то не е подвило коляно в плачове, а веднъж ми каза, че рано-късно ще поиска сметка за баща си ... и че ще върви по неговия път.

За щастие, Йовков сам беше баща на едно хубаво детенце. В игрите си с него той наистина се вдетиняваше. Онези, които познаваха Йовкова от кафене „България“ – или от улиците – с вдигнатите рамене – не биха повярвали на очите си, ако биха видели как писателят лазеше по чергите, за да го яха детенцето му и да му вика: „дий, конче...“

 Отделям часове за детето си. Както имам часове за „България“, за четене и писане, така имам и часове за детето си. Това е всекидневно, програмно... И не зная дали то научава повече от мене или аз – от него… От тази примитивност на децата и животните човек може да научи повече отколкото от някой дипломиран злодей. А как леко се отнасят понякога някои писатели към децата! Те мислят, че детската литература е област, в която могат да обучат перото си за бъдещи завоевания в литературата. Каква грешка! По-скоро трябва да се почне с литература за възрастните – там да се „обучи“ перото, – а после да се премине към детска литература. Зная от моето дете, че то гледа с върховно пренебрежение на всички ония неумели хитроумия, с които някои – не казвам всички – искат да го зашеметят, да му направят впечатление. И си мисля: добре, че авторът е невидим, неприсъствуващ … Иначе малкият читател би го поставил в страшно затруднение с въпросите си, с критиката си…
Йовков продължи:
– И защо са тези вечни царкини и царе, жълтици и иманета ... сякаш един ден дeтето ще живее в облаците, а не на земята ... и ще трябва да се препитава с търсене на иманета, а не с честен,  благороден и благословен труд. Аз сам не се решавам да отделям перото си и за детската душа, но на собственото си дете разказвам съвсем други неща от ония, които се срещат в пъстрите детски книжки. Разказвам му за живота  такъв какъвто е: много хубав и много лош ... та и да му се радва, но и да му се пази...

* Спомени на съвременници за Йордан Йовков подбрани от Василена Билярска и Цочо Билярски
Снимка: Йордан Йовков със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка, 1924,  yordanyovkov8d.alle.bg