„Детският шум извира направо от живота - това е музиката на живота.“
През 2007 г. по повод 70-годишнината от смъртта Йордан Йовков, Василена Билярска и Цочо Билярски събират в ценен том документалното наследство на писателя. В книгата „Йордан Йовков – живот и дело (Из документалното наследство)“ поради липса на място не са включени събраните от тях спомени на съвременници за Йовков, останали почти неизвестни за широката публика. Споделяме фрагмент от един такъв спомен и интригуващата среща на писателя и журналист Христо Бръзицов с обичания Йовков.
За децата, с думи топли от голямото Йовково сърце.
(Йордан Йовков със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка, 1924)
♥ Спомени за Йордан Йовков
(Из интервю на Христо Бръзицов с писателя)
И все пак, в нарочни или случайни срещи с Йовков, аз напластявах своитe наблюдения върху нрава и мисленето му, като се забавлявах с мисълта един ден да му занеса едно готово, измайсторено oт гope до долу интервю и, просто, да му го подаря. А ако разреши, и да го напечатам.
Движейки се по пътя на това намерение, аз съм ходил и в къщата му. Веднъж открих още една характерна черта у Йовков: той до тaкaвa cтeпен обичаше децата, че взимаше техния глъч, за музика... Работната му стая беше обърната към улицата, из която децата cе peexa и произвеждаха необикновен шум. Като говорехме, трябваше, просто, да се надвикваме – тъй много нахлуваше шумът в стаята. Започнах да изпитвам досада и го помолих да позволи, да затворя прозореца.
– И дyмa да не става! – почти извика Йовков. – За мене този шум е музика! Детският шум извира направо от живота - това е музиката на живота. Предпочитам всеки детски шум пред тишината на възрастните – тези лукавци, които в тишина изобретяват най-шумните скандали и безобразия ... „Остави децата да дойдат при мен...“ Те са не само по-добри, но и по-мъдри от нас. Те не хленчат, а действуват. Видите ли онова чорлавото, чернооко? Баща му стана жертва на нашите политически неразбории, но то не е подвило коляно в плачове, а веднъж ми каза, че рано-късно ще поиска сметка за баща си ... и че ще върви по неговия път.
За щастие, Йовков сам беше баща на едно хубаво детенце. В игрите си с него той наистина се вдетиняваше. Онези, които познаваха Йовкова от кафене „България“ – или от улиците – с вдигнатите рамене – не биха повярвали на очите си, ако биха видели как писателят лазеше по чергите, за да го яха детенцето му и да му вика: „дий, конче...“
– Отделям часове за детето си. Както имам часове за „България“, за четене и писане, така имам и часове за детето си. Това е всекидневно, програмно... И не зная дали то научава повече от мене или аз – от него… От тази примитивност на децата и животните човек може да научи повече отколкото от някой дипломиран злодей. А как леко се отнасят понякога някои писатели към децата! Те мислят, че детската литература е област, в която могат да обучат перото си за бъдещи завоевания в литературата. Каква грешка! По-скоро трябва да се почне с литература за възрастните – там да се „обучи“ перото, – а после да се премине към детска литература. Зная от моето дете, че то гледа с върховно пренебрежение на всички ония неумели хитроумия, с които някои – не казвам всички – искат да го зашеметят, да му направят впечатление. И си мисля: добре, че авторът е невидим, неприсъствуващ … Иначе малкият читател би го поставил в страшно затруднение с въпросите си, с критиката си…
Йовков продължи:
– И защо са тези вечни царкини и царе, жълтици и иманета ... сякаш един ден дeтето ще живее в облаците, а не на земята ... и ще трябва да се препитава с търсене на иманета, а не с честен, благороден и благословен труд. Аз сам не се решавам да отделям перото си и за детската душа, но на собственото си дете разказвам съвсем други неща от ония, които се срещат в пъстрите детски книжки. Разказвам му за живота – такъв какъвто е: много хубав и много лош ... та и да му се радва, но и да му се пази...
* Спомени на съвременници за Йордан Йовков подбрани от Василена Билярска и Цочо Билярски
Снимка: Йордан Йовков със съпругата си Деспина и дъщеря им Елка, 1924, yordanyovkov8d.alle.bg