Писмата на великите
„Не се ли плашиш от оня час, когато те извикат за мъст убитите с толкова жестокост твои вери и надежди?“
(Димчо Дебелянов, Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“)
♥ Писмо до себе си
Ето ти си в Ихтиман и писмото, писано от тебе до тебе, те намира. Какви нови събития запълниха вчера и днес пустотата на твоето обезсмислено от черна скръб съществуване? Продължаваш ли да гориш стъпалата, по които възлизаш към върха на кулата, отдето ще видиш великата гледка на великото всесветско безмислие? Осмиваш ли злъчно, невидимо за другите всяка нова радост, която те зове към почивка? Къде бързаш ти? Не се ли плашиш от оня час, когато те извикат за мъст убитите с толкова жестокост твои вери и надежди? Аз зная, че зад твоя смях винаги се крие тъмната скръб на уморения безверник – аз зная, че ти жалиш понякога за първата пролет, напусната от тебе с копнежа за други земи и други съкровища. Къде бързаш ти? Къде ще спреш? – не знаеш, ти не знаеш.
♥
Из писмо до поета и най-близък приятел Николай ЛИЛИЕВ
27 май 1910 г.
Не зная, Николай, какво ще се прави. Едно време вярвах в стихотворството. Просторът, който би се разкрил пред мене, когато изляза на свят, мислех тогава, ще ме опияни и ще ми даде нова мощ за нови устреми. Това мина. Нужно ли е да ти повтарям, че извинен сега аз считам това за детинска, дребнава мечта, и че даже да бих станал всесветска знаменитост – говоря за търсенето на слава, - не бих бил задоволен. След това аз повярвах във всеизцелителната велика сила на любовта. То минава, ако не е минало вече. Виждам сега, че аз много съм очаквал, и затова дочаканото ме разочарова. И ако сега седна да пиша или писмо, или стихотворение на или за оная, която е далеч, аз чувствувам, че лъжа и себе си, и нея. И се влача без охота да живея, но и без сила да затворя прозорците, които гледат към живота.
♥
Из писмо до Николай ЛИЛИЕВ
София, 15 септември 1910 г.
Аз работя пак в „Ден“, почти нищо не чета. Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. Но защо ти пиша това? Тоя процес у мене почна още когато ти беше тука. Но заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудно в бъднините, в разцвета на сили, които само временно са били спрени. Кой знае? Ще дойдат може би дни, в когато аз ще вдъхна свободно, но няма ли да видя още в първия ми час, че тия сили не са били спрени, а завинаги похабени. И сега, когато ти пиша това, аз не разбирам дали то е искрен израз на накипяла мъка или желание да се пишат само красиви фрази. Това, от което ме е най-много страх, е възможността да изгубя дори и способността да преценявам изгубеното и да жаля по него. Николай, Николай, защо ние, всичките, се оплитаме във въпроси – за другите най-лесно разрешими, а за нас, страшни като смърт? Да знаеш къде си, всеки ден да се изправяш пред конфликти със самия себе си и вместо гордостта, че живееш поне малко по-висш духовен живот, да изпитваш самопрезрението на безволния?
♥
Из писмо до Николай ЛИЛИЕВ
6 август 1914 г.
Скъпи, скъпи Николай,
Навярно ти ще си спомниш едно стихотворение на Брюсова, в което бедата, скръбта и смъртта са представени като разбойници, които дебнат пътниците в един планински завой. Бедата и Смъртта, струва ми се, могат да бъдат представени тъй, защото те нападат внезапно и ние не тъй явствено ги чувствуваме до себе си в своя път, както скръбта. Тя тръгва често пъти с нас – говоря за оная дълбока скръб, на която причините никой не знае – още от самото ни рождение. От нея аз не съм се плашил, нито се плаша. Веднъж даже, когато пред мене се разтваряха златните врати на дълго очакването щастие, изтръпнал пред мисълта, че мойто опиянение може да се свърши някога, аз тихо си казах: когато радостта се свърши, аз пак ще имам спътница най-вярна от всички. Ще се върне мойта скръб при мене по-мила и по-неразделна, отколкото е била преди.
(Портрет на Димчо Дебелянов от художника Георги Машев)
Из: „На Бога най-светлия син“, Съчинения, Димчо Дебелянов, изд. „Захарий Стоянов“
* Портрети: Национала библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, chitanka
