Възпитанието никога не развива критичния ум ♥ Защо е толкова трудно да кажем „не“?

За възпитанието - критично, назаем от Мари Аду и книгата й „Умението да казваме НЕ“

...

♥ Защо е толкова трудно да кажем „не“? 

Толкова ли е трудно да кажем „не“? Да произнесем тези два звука, които образуват една толкова малка дума, за която Рембо съчинява стих: 

О, тръбен зов, ехтящ с въпроси, прекосили 
мълчания безброй на Светове и Сили: 
- О - Омега, лъчът на взора й лилав. 

(„Гласните“, превод Ненчо Симов. Френска поезия, Народна култура)

...

„Не“, което освен това на френски „non“ образува палиндром, прочетено и от ляво надясно и от дясно наляво, остава непроменено. 

По-малко трудно ли е да кажем „да“? Повечето хора го потвърждават. Можем да чуем поговорката: „Мълчанието е знак за съгласие“ и човек й вярва на драго сърце: за да кажем „не“, то трябва да бъде произнесено ясно и твърдо. Почти като самохвалство! Със сигурност няма да е така, защото за да го изразите, трябва не само да го мислите, но и да посмеете да го кажете, … а хората не смеят. Това означава да изтъкнат отрицателното у себе си, да покажат докъде се простират възможностите им, а също и това, което може да бъде сметнато за критика. Впрочем обществото ненавижда този род прояви и никак не ги подпомага. 

♥ Обществото и възпитанието не поощряват употребата на „не“ 

Обикновено от хората се изиска да възприемат правила и забрани и да се подчиняват на някакъв ред, който вкарва в нормата и потиска. „Не“ създава безпорядък, нарушава еднообразието и възпрепятства добрата работа, „Любезността, мило дете, се състои в това да се правиш, че забравяш себе си заради другите“ - пише Балзак. „Да“ е в служба на любезността, подчинението, уважението, а не „не“. Възпитанието цели повече или по-малко авторитарен начин, повече или по-малко деликатно, да направи от ценностите си доминиращи модели и да отхвърли това което би могло да прилича, отблизо или отдалече, на неуважение, на противопоставяне. То ни учи да сдържаме естествените си наклонности, принуждава ни да ги променяме, изместваме, разграничаваме. Практически възпитанието никога не развива критичния ум. Набиват ни идеи в главата: наша работа е какво ще правим с тях... Как да ги ползваме? Коя училищна програма ни учи да разсъждаваме - с изключение на часовете по философия, но вече малко късно - и да сравняваме, преценяваме и евентуално да поставяме на обсъждане различни подхванати теми? 

Педагожката Стела Барюк разказва един истински и много показателен анекдот: през 1980 г. член на екип от педагози от Института за изследване на преподаването по математика дал на ученици от първи и втори клас задача: „На един кораб има 26 овце и 10 кози. На колко години е капитанът?“ От попитаните 97 деца 76 отговорили, като събрали 26 (овце) и 10 (кози)! Не знаем какво са написали другите, но във всеки случай смазващото мнозинство от децата не могло да каже: „Не, този въпрос е абсурден.“ 

Образованието се оказва по-скоро пасивно и създава добре дисциплинирани и послушни индивиди. Трудно е да тръгнем срещу норми, които скрито, но сигурно променят поведението ни и моделират готови отговори и мислене. Към тях индивидът успява да прибави убедеността, че трябва да е състрадателен, че трябва да отстъпи пред външни правила, за да улесни социалните контакти и да намали напрежението. И най накрая отказваме или забравяме да откажем. Бремето на тази колективна цензура, без да пропускаме юдео-християнското чувство за вина, остава скрито през целия ни живот. 

Така ние не приемаме нашите желания и свикваме да отричаме собствените си нужди. Трябва да се придържаме към установен ред. Социалният консенсус го изисква, всяко възпитание подготвя за това и го насърчава. Като одобряваме доминиращата гледна точка, ние укрепваме принадлежността си към групата, потвърждаваме че сме част от същия клуб, че сме членове на печелившия отбор. Показваме на останалите, че наистина ги обичаме, че правим същите неща, гледаме същите филми, купуваме същите маратонки, накратко, мислим и действаме точно като тях. Настоящият успех на „политически правилното“ или на „макдолинизирането“ го показват достатъчно.

Има хора, „булимични“ към живота - тези, които казват „да“ на всичко от страх да не пропуснат нещо важно. Изборът, включващ „не“, е невъзможен, защото и най-незначителния отказ оставя настрана съблазнителните обстоятелства. Такива хора не могат да си позволят да пренебрегнат някоя възможност и да пропуснат това, което в момента смятат за добро. 

♥ Защо ни е трудно да кажем „не“:

- От любезност 

- За да си улесним живота 

- От страх да не нараним другия 

- От страх да не го разгневим 

- От страх да не ни вземат за агресивен човек 

- От страх да не бъдем критикувани 

- От страх да не бъдем отхвърлени 

- От страх да не създадем лошо впечатление за себе си 

- От страх, че вече няма да бъдем обичани 

- Заради чувство за всемогъщество 

- Заради спазване на строги лични изисквания 

- От страх да не пропуснем благоприятен случай

Със сигурност хората се чувстват по-добре в кожата си, като помагат на останалите, най-вече ако образованието и обществото ги насърчават. Но когато това стане систематичен метод, който възпрепятства всякакви лични становища, виждания, мнения, индивидуалното равновесие се нарушава и в крайна сметка е засегнато себеуважението ни. Когато постоянно отстъпваме, дори понякога това да е необходимо, бързо губим чувството за собствените си желания. Вече не можем да преценим кои са наши и кои чужди. В най-лошия от случаите става така, че вече не знаем какви сме всъщност.

Парадоксално, но умението да казваме „не“ улеснява и облагодетелства отношенията. Едно добро „не“ притежава цялата сърдечност на света. С него започва диалогът и то позволява непринудено общуване, в което можете да накарате другия да приеме вашето различие, вашата индивидуалност. Като бъдете искрени, като бъдете себе си, ще можете да поставите вашите граници - начин да ги накарате да ви уважават. Малко по малко ще разберете, че ако се вслушвате и вземате насериозно желанията си, и другите ще направят същото. Искреността към себе си, намерението да споделите истинското си „аз“, да накарате останалите да го приемат, предполага и уважение към другия; ако считате, че имате свои изисквания, трябва да знаете, че другият също ги има, и така ще успеете по-добре да го разберете. По този начин ще се извърши една истинска обмяна на опит, придружена с възможни противоречия, но и с възможни споразумения.

Избрани фрагменти от: „Умението да казваме НЕ“, Мари Аду, изд. Наука и Изкуство
Изображение: Pink Floyd: The Wall (1982), Director: Alan Parker