„В детските градини децата станаха питомци…, в началните класове - ученици. Учителят стана преподавател. Пре-подавател!“
За опасната ни склонност да създаваме думи, за да се крием зад тях, назаем от големия наш поет и писател Калин Донков и неговите „Ранни мемоари“.
...
♥ Филология за всички
(фрагменти)
Някой ден без съмнение ще се гледа съвсем сериозно как се манипулира с думите, какво искаме да изхвърлим и за какво искаме да освободим място. Ако днес моето безпокойство може и да изглежда необяснимо, след време всички ще станем много по-взискателни към всекидневната социална роля на словото. Ще се изясни, че ако по начало то свързва хората, замяната на важна дума с фалшива разрушава или видоизменя някоя такава връзка.
Принадлежа към последното може би поколение, което има шанса да расте като деца. После в детските градини се появиха питомци, в началните класове – ученици. Невъзможно е да се изтърпи целият анализ на разликата между оригинала и ерзаца. Детето, първолачето, пиленцето любаво с тънката книжцича под мишница бе в сърцето на народа – най-милвано, най-обичано, най-насърчавано. Дете беше и като свое дете го имаха всички, с онези чувства и с онзи дълг, които думата веднага ни налага. Училището го пазеше като орлица, с байчото, с прислужничката, с учителката. Моят стар плевенски учител, първият ми и вечен учител (този достоен човек се казва Доньо Дянков), сигурно имаше в джоба си поне трийсет носни кърпи за запотените ни в междучасието гърбове, вечно бдеше да не падне някой, да не се удари, да не се уплаши от нещо, а когато събирахме дрешки за бедните ни другарчета, ходеше при учителката от съседното училище да ги разменя, за да не си познае после някой от нас палтенцето, облечено от дете от отделението. Мекотата и добротата (и каква душевна щедрост в онези сурови времена!) на този човек няма да изветреят в съзнанието на неговите деца. Пиша д е ц а, защото нали искам да разгранича тази дума от онези, с която я заместихме!
Ученикът е пак същият малчуган, само че чантата го превива, очите му отслабват, той не се учи, за да сполучи, а за да повиши средната успеваемост на класа, не му говорят, че трябва да е чист и спретнат, защото го обличат в черна сатенена престилка или рубашка (?) с модел от времето на горкиевото мешчанство. Към ученика нямат милост нито авторите на програмите, нито авторите на учебниците, не може да бъде сантиментална (няма време!) и учителката му. Закрилата на думата дете вече му е отнета. Вярно е, че отпадат и някои задължения, т.е. заместени са така, че все едно, че са отменени – вече няма нужда да расте умно и послушно, важното е да се р а з в и в а изпълнително, дисциплинирано, тихо.
Разликата всъщност отдавна намери израз в езика. Учителят стана преподавател. Пре-подавател! Новото име го разтовари от стария кодекс на професията, даде му друг, съкратен и същевременно утежнен, защото отпаднаха присъщи и сладки задължения, а се прибавиха неприятности – да се отбиват атаките на амбициозни родители, да се отклоняват ходатайства, да се изстрадват изнудвания и заплахи – все заради по-високи бележки. Някога никой не си позволяваше това към учителя. Днес, към преподавателя, може…
Нека никой не помисля дори, че авторът се заяжда с цялото българско училище (…) Не става въпрос за мнозинството от нашите педагози (…) Въпросът е за опасната ни склонност да създаваме думи, за да се крием зад тях, да формализираме труда и нравите си, обличайки ги в съмнителни по стойност слова.
Всички ние, щем не щем, участваме в работата на една ковачница на синоними, с които се замества думата „човек“. Колкото и да сме усърдни, те никога не са пълни, защото само схематизират понятието в някаква посока, избират два-три предпочитани признака и изпускат най-главното в човека: човешкото изобщо, неприспособеното към някаква статистика или тема, онова, без което и предпочитаните признаци няма да съществуват…
Из: „Ранни мемоари“, Калин Донков, изд. Народна младеж, 1985 г.
Снимки: lira.bg
