„Никога през своя град не поемаш с такива жадни, всепоглъщащи стъпки, както през чуждия. Там, далече от твоя обичан град, е вероятността за среща с любовта.“
Градът, в който живееш. Ти съвсем и не подозираш какво ти отнема той. Бързаш да се завърнеш в него. Чувствуваш се сигурен сред познатите улици, които водят от дома до канцеларията и все до същите магазини. Слепешката можеш да се движиш из този добре проучен лабиринт. Удобно се носиш в своя град като във всекидневен, плътно прилегнал към походката и жестовете ти железобетонен кожух. Измъкването от него е съпроводено с неприятно зъзнене, с неловко усещане за оголване, за излагане на опасност, за уязвимост от разнопосочни ветрове. Само вътре в тоя град чувството ти за ориентация е безпогрешно. Вървиш из него като кон с наочници, без да се озърташ, право към яхъра. Твоят град е единственото гнездо на твоето самоуспокоение.
Но не и на твоето самочувствие. Защо ли е тази потисната, смътна неловкост, която гнети раменете ти, когато прекосяваш своя град? Защо, без сам да съзнаваш това, ти вървиш, загледан право пред себе си, избягвайки да срещнеш очите на сгради и минувачи? Дори не познаваш зданията, край които си отрасъл. Не се заглеждаш в тях. Дали от боязън да не би да откриеш по стените им петната и сенките на своето минало, на своите несполуки, отражението на собствения си образ?
Градът, който помни твоите първи, наперени стъпки, твоите горделиви погледи през рамо, твоите спъвания и смешни натъртвания – през него ли ще минеш вече с високо вдигната глава?
Ден по ден като бръмка по бръмка тук е изплетена мрежата на твоите обвързаности. Ти си риба, хваната здраво в мрежата на своя град. Няма изскубване, няма извъртане, няма изход. Усилие след усилие, грешка след грешка, постижение след постижение, ти тук си очертал посоките си. Всяко отскачане встрани от собствената посока би събудило смеха и на камъните в твоя град.
А понякога така ти се иска да станеш друг, да се родиш сам от себе си наново, да отречеш целия си досегашен път и да започнеш отначало. Да опиташ поне. Да се напиеш с отлежалото в подсъзнанието ти вино на риска. Да влезеш в нова кожа като в празнична дреха и да се удивиш сам на себе си.
Не. Тук не можеш да полетиш по-високо от тавана на апартамента си. Не можеш да надскочиш себе си. Знаем те кой си и какъв си! Към всички свои недостатъци ще прибавиш още един: непостоянство. Не можеш да се замахнеш по-нашироко от зидовете, които сам си изградил край себе си. Всяка дръзновена промяна в живота и в поведението ти застрашава не тебе, а устоите на града. Паветата не обичат да бъдат разклащани. Отмъщават си, като те опръскват с кал. Продължавай да вървиш с веднъж завинаги установения си калибър крачки. Най-много да ги намаляваш и смиряваш. Инак бордюрите на тротоарите ще се надигнат срещу тебе да те препънат и повалят.
Твоят град е клопката на твоите комплекси: неуспехи, нелепи напъни, провали, навици, положение – всичко това е желязната арматура на твоето съществуване. С динамит трябва да вдигнеш във въздуха целия си град, за да се откопчеш от тази ръждясала, бетонирана арматура.
Ти обичаш града, в който живееш. Не можеш без него. Не знаеш, че той те изсмуква с пипала на паяк: с познати непропускащи погледи, с одумки, с подигравки, със заплахи, с принуди, с неумолима памет. Как помнят камините всичките ти криволичения. Не можеш ги накара да ти повярват, че си по-добър. И всъщност тебе, истинския, какъвто би желал да бъдеш, те няма в твоя град. А къде си ти?
Понякога в тебе започва да вие вълчи глад по други градове, по други пътища и безпътици. И ти наричаш това скитническа треска. А то е човешка носталгия по родния собствен образ. И ти тръгваш, събличаш от гърба си града, сраснал с тебе. Боли те, одираш го до кръв с кожата си. И търсиш не пови впечатления, както си въобразяваш, а търсиш да възстановиш себе си. И там, сред неуютните, оголващи ветрове по кръстопътищата на света, ти започваш неусетно да изправяш глава, да отърсваш от плещите си гнетящия товар на привичките и стеснението, на сковаността и самоунижението. Вдигаш поглед и откриваш света. Разглеждаш лицата на зданията и на хората, без да свеждаш поглед от техните очи. Крачките ти стават самоуверени и по-широки. Походката ти е барометър за самочувствието ти. Никога през своя град не поемаш с такива жадни, всепоглъщащи стъпки, както през чуждия. Свободен, любопитен, обновен, ти вървиш през непознати улици, които не те опровергават със спомени. Правиш своеволни завои, които не те сблъскват с невъзможното.
Там, далече от твоя обичан град, е вероятността за среща с любовта. Защото там твоите валенции са освободени от възлите на страха и натрапения калъп. И там, загубвайки чувството си за ориентация, ти намираш своите верни вътрешни посоки, така капризни и непредпазливи. Нека те изведат, където щат. Пусни на воля дълго потушаваната си същност. Бързай, докато не си се завърнал в своя град. Той те чака – незаличим от земната кора, неизбежен. Твоя съдба. И в мига, в който прекрачиш чертата му, ти влизаш в усмирителна риза. Тогава усещаш как те стяга, как те боде, как те задушава бетонната риза. Замахът ти има определен радиус – от едната стена най-много до отсрещната стена. Можеш задъхан да тичаш – до трамвайната спирка. Можеш да се вдигнеш на пръсти и да стигнеш горния перваз на вратата. Толкова.
В града, в който живееш, ти не живееш.
Из: „Отклонение“, Блага Димитрова, изд. Български писател, 1976 г.
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg
