„Всичко в неговото слово е толкова ясно и просто, че то звучи и се възприема като музика и без никакво усилие се втича в тебе, за да влезе право в сърцето.“
♥ Чародейството на Йовков
Улавям се, че в последно време все по-често чета Йовковите разкази. Ако съм уморен и отегчен, те ми връщат интереса към живота. Когато се усещам изсушен – в неговото поетическо царство идвам на себе си, гледам през неговия поглед, а очите ми влажнеят от неговите сълзи. Когато много ми загорчи от многото витиевати думи и слова в нашия съвременен език, Йовков ми връща вярата в неговата мощ, в неговите неизчерпаеми възможности за изразяване на сложни мисли и тънки чувства.
Чета завчера „Песента на колелетата“ и се уверявам за кой ли път, че Йовков не употребява неразбрана или чужда дума, нито едно маниерно, засукано словосъчетание. Всичко в неговото слово е толкова ясно и просто, че то звучи и се възприема като музика и без никакво усилие се втича в тебе, за да влезе право в сърцето.
Йовков спокойно казва, че героят му се „бие с мислите си“ без да се свени от разговорния оттенък на този израз. Вместо „луна“, редовно си употребява народната дума „месец“. Вместо „не иска“ – „не рачи“, вместо „доброта“ – „благост“ и с такива уж обикновени, дори банални думи от разговорния език той изгражда образ, какъвто си поиска, настроение – каквото трябва.
Голямата заслуга на Йовков в нашата литература е, че насели нашия литературен свят с много истински български поетични образи, че разкри чертици и черти в националния характер, че обогати нашия духовен свят с много нови идеи, благородни чувства и вълнения.
Това е известно. Онова, което заслужава да се припомни тъкмо с оглед на съвременната литературна практика е, че Йовков успя да завърши великото свое литературно и човешко дело само с помощна на думите от своя, майчин, български език и, разбира се, чрез дарбата си така да съчетава познатите думи, че да звучат като че за първи път.
Ето в това е голямата магия на Йовковото слово, в това е неговият непреходен чар. Това е вълшебното сечиво, с чиято помощ той е изваял стотиците свои вълнуващи герои.
Чудя се понякога, като чета някои съвременни автори-прозаици, не познават ли Йовков? Не за да го следват и подражават – в литературата никой никого не бива да следва, никой на никого не бива да прилича, а за да разберат, че българският свят в книгите може да бъде създаден само с чист български език.
* Публикувано във в-к „Литературен фронт“, 1980 г.
