„Нищо на този свят не е даром. Каквото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.“

(1925 ~ 1998)

Извадки от „Учението на Дон Хуан“

Силата се основава на вида знание, което човек притежава. Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те няма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото.

Нищо на този свят не е даром. Каквото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.

Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война – нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност. Тръгне ли към знанието или на война по всякакъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може и изобщо да не доживее, за да се разкайва за това.

Когато човек е изпълнил тези четири изисквания – да бъде нащрек, да изпитва страх, респект и абсолютна увереност, – не може да направи грешки, за които да плаща; при такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се провали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчително да съжалява за това.

Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В такова положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата навсякъде около себе си.

Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собствената му природа. Затова няма никакъв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естествено; всеки го е изпитвал и в това отношение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание.

Да се ядосва човек от хората, значи да придава значение на постъпките им. На всяка цена трябва да се освобождава от такива чувства. Човешките постъпки не могат да бъдат толкова важни, че да го отклонят от единствената съществена алтернатива – нашата неотменна среща с безкрайността.

Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път – ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: „Има ли този път сърце.“

Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце никога не доставя радост. От друга страна, пътят със сърце е лек – човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост; докато човек го следва, той е едно с него.

Има един цял свят от щастие, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да попита за разликата. Но това не е светът на хората. Някои хора имат суетата да вярват, че живеят в два свята, но това си е само тяхна суета. За нас има само един свят. Ние сме хора и трябва да се задоволим да следваме човешкия свят.

Човек има четири естествени врагове: страхът, яснотата, силата и старостта. Страхът, яснотата и силата могат да бъдат победени, но не и старостта. Нейното въздействие може да се отложи, но никога не може да се победи.

Из: „Колелото на времето“, Карлос Кастанеда, изд. Прозорец
Снимка: tomtrigo.wordpress.com