За лозето, виното и хората ~ с добрина и думите на Радичков от разказа му „Лозе”

(Селянин с грозде, Владимир Димитров - Майстора)

Епичност вееше от това старо лозе, спокойствие вееше и приличаше то донякъде на селските гробища, осеяни със стари гробове и стари надгробни паметници, посивели от времето, облепени с каменен мъх. Когато стопанинът минеше по редовете, нарамил пръскачка машина с разтвор от син камък, и напръскваше всяка лоза, то отдалече лозето заприличваше на небе, паднало върху орницата; а самият човек с пръскачката заприличваше на синкаво божество, което се разхожда бавно по небето. Слънцето играеше и бляскаше върху излъсканата машина, равномерно работеше ръчната помпа, свистене и съскане се разнасяше из лозето, сякаш някой невидим диша могъщо, а през синкавия дим на разтвора играеше малка небесна дъга... Синкаво божество, синкаво лозе, златна пръскачка върху гърба на божеството, два брезентови ремъка са впити дълбоко в раменете му, под пръскачката божеството е облякло безръкаво кожухче от агнешка кожа, за да не го убива машината и да предпазва кръста му от настиване. Кожухчето е станало синкаво от разтвора, ризата от оксфорд и тя е станала синкава, както и лицето, защото, като подухне вятър, хвърля разтвор право в лицето; и ръцете са синкави, както и босите стъпала, а синият дочен панталон е син по рождение. 

Тук и там се е разположила нашироко дива лоза или лоза от сорта отел, тях стопанинът нито пръска с разтвор, нито връзва през кръста, нито пък посяга да откърши някой крехък филиз. Тези лози бог е изхвърлил от рая, дълго дивели те и скитали по горите, примъкнали се после в питомното лозе, човекът ги пожалил и макар че раждат малко, той не ги изтребва, а посяга есенно време милостиво към тях, събира по някоя шепа зърно и го смесва с гроздето на питомните лози. По този начин питомните вина придобиват малко див привкус... В края на краищата и сам човекът е изгонен от рая и като се е скитал той и е дивеел из горите, примъкнал се е най-сетне в питомното лозе, за това и в самия човек има малко привкус на дивото... Аз мисля, че ето по такъв начин всеки бог отглежда своето лозе, всеки градинар градината си и върху цялата земя се е разпростряла човешката любов, защото човешката любов значи грижа.

С настъпването на лятото от дупките излязоха паяците, бяха излюпили своите паячета, движеха се, премествайки предпазливо тънките си дълги крака, трошливи и нежни, внимаваха да не ги изпотрошат, старите се поспираха от време на време, младите подир тях също се поспираха, после се покачиха върху лозите и всеки паяк, стар или млад, започна да плете паяжина в лозите. Във всяка лоза имаше паяк, в някоя се струпваха по три-четири, плетяха паяжините близо до гроздето. Гроздето бе почнало да се шари, ранните сортове вече узряваха. Някои паяци правеха невидимите си тънки мрежи откъм подветрената страна на гроздето. Това бяха старците, те знаеха от коя страна идват хвърковатите насекоми, да пият сладкия гроздов Хвърковатите насекоми бяха оси, мухи, имаше безименни насекоми, земна пчела, питомни пчели от пчелините, някакви странни буболечки, които се появяваха само когато гроздето узряваше - къде и как живееха преди това, никой не знаеше, - безобидни калинки също идваха да вкусят от гроздето и по някой сърдит бръмбар също така идваше, той повече изпотъпкваше гроздето, отколкото да пие гроздовия му сок. И дроздовете идваха, те тъй се пристрастяваха към гроздето, като че ли това не бе гроздов сок, а наркоза. 

Всичките пчели на селото се събраха в двора на Йоло да пият шира и много оси излязоха от своите осища да пият шира, а Йоло гребеше с котли, без да обръща внимание на осите и пчелите, макар някои от тях да се впиваха в ръцете му, запретнати до лактите. Той пренасяше котлите в избата си. Бъчвата се пълнеше и при всяко изсипване на котлите променяше звука на плискането. По здрач корабът се изпразни. Той отново щеше да заеме своето място под навеса до следващата есен... А в избата бъчвата издуваше хълбоците си в очакване на нещо. Железните обръчи я държаха здраво да не се пръсне. Ширата за миг замря, сякаш бе умъртвена в мрака на бъчвата, но се съживи бързо и започна тихо да диша. През цялото лято и през есента гроздето бе се наливало със слънчеви сокове горе на припеците, то бе попило много слънце в себе си. И ето сега това слънце бе затворено на тъмно в тъмната бъчва в тъмната Йолова изба. Казват, че слънцето било сълза в окото на бога. Ако е истина, то значи, че и гроздето на Йоловото лозе е пило от тази божия сълза... Не зная, не мога да твърдя дали е истина. Зная само, че седмици наред нещо живо: шаваше и шумеше в бъчвата, като че огнен змей издъхваше и все не можеше да издъхне. Когато Йоло влизаше в избата, още от прага усещаше как го удря в лицето тежкият и огнен дъх на издъхващ дракон. Бе турил в единия ъгъл на избата негасена вар, тя се белееше в здрача като малка снежна пряспа. Помнеше от прадеди, че докато виното кипи в бъчвата, то в избата трябва да има негасена вар. Никой не знаеше как негасената вар и кипящото вино общуват помежду си, но когато виното спираше да кипи, то негасената вар се разсипваше на ситен прах и посивяваше. Тогава Йоло минаваше на пръсти съвсем тихо през избата я като подложи ухо на хълбока на бъчвата, не долавяше той никакъв звук, никакъв шепот или въздишка. Тогава той вземаше една гледжосана в зелено паница, завърташе леко канелката, от нея потичаше вино, кърваво бе това младо вино и се плискаше то много красиво по зелената глеч на паницата.

Сваляше Йоло шапката си от тънък тополов талаш, отпиваше една глътка, замисляше се, пак отпиваше я пак се замисляше... и така, докато стигне дъното. Букет имаше виното, на питомно грозде дъхаше, но някакъв див привкус имаше, дивият привкус се впиваше за езика му като оса. Всичко това лозето бе изтръгнало от мрака на орницата. Йоло отново скръцваше канелката, напълваше за втори път зелената паница вино, тръгваше бавно през избата, сядаше бавно на прага, там отново отпиваше и като запушваше цигара, заглеждаше се през дима на цигарата към оргницата. Горе той виждаше своето лозе, себе си виждаше в лозето как върти бляскащата мотика, как връзва през кръста всяка лоза поотделно или как изнася приведен бакърената пръскачка с разтвора, за да напръска лозето подир падналия дъжд. 

Йоло отпива, всяка една глътка го разнежва и натъжава, виното бавно взривява човека, той усеща как една сълза се търкулва и опарва бузата му, сякаш жив въглен се е търкулнал по нея. Колко е хубаво кога човек има лозе на някоя пуста орница! Има къде да се трепе и бъхта той през целия си живот, нищо че виното го взривява бавно и го разплаква. Човешката сълза също трябва да бъде отгледана, тъй както и бог е отгледал своята небесна сълза... Може още много думи да бъдат казани по отношение на човека, седнал на прага на избата с паница вино в ръката си, както и за лозето на човека, но трябва да прекъснем, защото по улицата се задава Панко ловеца със своето куче Цезар. 

Избрано от разказа „Лозе”, „Нежната спирала”, изд. Нике
Картина: Селянин с грозде, Владимир Димитров - Майстора