„Нека езикът за тебе е както плътта за любимите. Той съществата разделя и в миг само той ги събира”.
Това гласи „Към поета”, кратко стихотворение на немския романтичен гений Фридрих Шилер (1759-1805), в което той представя връзката между поезията и любовта - двете религии, които обсебват живота му. Какво обаче знаем за Шилер. Може би сме чували, че той има отношение към немското романтично течение „Щурм унд дранк”и към „Ваймарския класицизъм”. Или сме гледали драмата „Разбойници”, която 240 години не слиза от театралните сцени, поне в Европа. Вероятно също в някоя програма сме чели сюжета на „Дон Карлос”, „Коварство и любов” или „Орлеанската дева” - пиеси на Шилер, които Верди превръща в опери. Доницети пък се захваща с „Мария Стюард”, а Росини - с „Вилхелм Тел”. Чайковски също се вдъхновява от него, да не говорим за Шуберт, Бетовен, Брамс, Маскани. В последната част на Девета симфония, която от 1972 г. е официален химн на Европейския съюз, Бетовен използва текста на стихотворението му „Ода на радостта”: „Радост, Дева вдъхновена, лъч божествен, дивен дар, свеждаме опиянени взор пред твоя свят олтар”. Да, може някой да знае всичко това за творчеството на Фридрих Шилер, но колко знаем за човека с това име. Знаем ли например, че той е медик и служи като полкови фелдшер? Че в името на изкуството първо е арестант, а после и дезертьор от армията на Карл Ойген, херцогът на Вюртенберг? Че прекарва голяма част от живота си в бедност и дългове, защото харчи повече, отколкото изкарва. И че пише прочутата си „Ода на радостта”, след като група фенове от Лайпциг не само му плащат дълговете, но и го прибират да живее при тях. А какво да кажем за интензивния любовен живот на Шилер? Сам той боготвори любовта колкото поезията и пише вдъхновени редове като тези в „Силата на жените”: „Истински властна е само женската хубост в жената: щом появи се, в появата вече е нейната власт.” Разбира се, у публиката има условен рефлекс за задължителна връзка между романтизма и нещастната любов. Е, при Шилер не е така. Да, той преживява тежки раздели, но любовните му истории са съвсем земни. И поезията му обикновено е вдъхновена не от нещастната, а от щастливата любов.
Йохан Кристоф Шилер, по-късно фон Шилер, е роден през 1759 в Марбах, херцогство Вюртенберг. Баща му е военен фелдшер, който стига до чин капитан, а майка му е дъщеря на кръчмар. От баща си Шилер взима любовта към знанието, а от майка си - склонността да мечтае. Семейството е бедно, строго католическо и не може да изучи единствения си син, затова всички, включително Шилер, мечтаят да стане свещеник. Той учи в латинско училище и е отличник, но Съдбата решава друго. Семейството се мести в Лудвигсбург и будният младеж попада в полезрението на херцог Карл-Ойген, който през 1772 създава военна академия и го записва да учи право. Той не ще право, чете всичко друго, но не юридически книги и се прехвърля медицина. Дисертацията му на тема „Философия на физиологията” е отхвърлена като неразбираема. Проваля се втори път, но третият опит най-накрая му носи диплома. Не и добра практика обаче. Заради непокорния си характер и оскърбителната склонност да пише поезия, Шилер не получава офицерски чин. Назначен е за фелдшер, без право на частна практика и без напускане на гарнизона. Но когато пиесата му „Разбойници” е поставена през 1782 в Манхайм, авторът се измъква от казармата и гледа представлението, скрит в ложата на театралния директор. Той е арестуван и затворен за две седмици, след което решава да дезертира, захвърля мундира и се заема изцяло с литературна работа. Така започва периодът в живота на Шилер, известен като „години на скитане”, който го води до Ваймар и близкото приятелство с Гьоте. През това време, покрай поезията и драмите му, той става все по-известен в Германия и в Европа. Гьоте му помага да се установи като професор по история и философия в Йена, където пише трудове върху европейска история, естетика и етика. Това обаче приключва през 1796 и до смъртта си 9 години по-късно Шилер се връща във Ваймар, за да се посвети пак изцяло на литературата.
Освен литературата, Шилер обича най-много жените. Всичко започва във военната академия с набези по кръчми и публични домове, но за късмет остава сред малцината гении, незасегнати от типичните за епохата венерини болести. Навсякъде, където живее, Шилер се влюбва в момичета, няколко пъти предлага и брак, но е отхвърлен като безперспективен бедняк. Утешава се обаче чрез връзките си с женени и влиятелни жени. Такава е Шарлоте фон Калб, която го представя на висшето общество във Ваймар. В един момент се оказва, че връзката с нея е на ръба на обществения скандал и Шилер търси спасение в провинцията. Приятел го представя на семейство фон Ленгефелд, вдовица с две дъщери - омъжената Каролине и Шарлоте. Те са красиви, интелигентни и през пролетта на 1788 Шилер се залюбва с двете едновременно. Имам предвид, че тримата правят всичко заедно, включително секс. Вълшебното лято се удължава до ноември, а накрая майката го информира, че все пак е време да си ходи. Каролине обаче има план - Шилер да се омъжи за Шарлоте, тя самата да се разведе и да заживеят тримата заедно във Ваймар. Планът се реализира частично. След сватбата, Шарлоте ревнува и не иска да дели мъжа си. Шилер пак спи и с двете, но вече не едновременно, не в семейното ложе и не за още дълго. С времето връзката му с Каролине изтънява, а с Шарлоте се задълбочава. Раждат им се две деца, а тя, освен че се грижи за него при честите му заболявания, му асистира и в литературните дела, към които той се връща във Ваймар, след годините в Йена. Здравето на Шилер обаче е разклатено и през 1805-та той умира на 45 от белодробно възпаление. Няколко години по-късно препогребват тялото и останките му се разпиляват. Има два черепа, които претендират да са негови, а единият е взет от Гьоте, който го държи на бюрото си цял живот. При ДНК тестове през 21 век обаче се установи, че нито един от двата черепа всъщност не е на Фридрих Шилер, затова гробът му сега е празен, а никой не знае умната му поетична глава къде почива.
(Източник: bnr.bg/plovdi)
(Портрет от Людовика Симановиц (1794)
♥ Световните мъдреци
Аз бих нарекъл дух голям
тоз, който в наше време,
без мой съвет, издири сам
закона неизвестен нам,
чрез който да приеме
състав и образ всяка вещ
в света на Зевс, могъщ и вещ.
За мене той зове се:
дванайсет не е десет.
Снегът е бял, жарта пламти,
със две нозе човек е,
в небето слънцето блести -
това без логика почти
ще го усети всеки.
Метафизикът знай дори:
не зъзне този, що гори,
и мокра е водата,
и свети светлината.
Че Омир пее в стихове,
че си герой в борбите
и честните дългът зове -
известно е от векове
дори без мъдреците.
Сърце тук трябва, дух висок!
Това сами Декарт и Лок
го смятат за възможно,
но го доказват сложно.
Насилникът е прав сега,
а скромността сломена.
Не си ли властник, си слуга -
живеем ние все така
на тази земна сцена.
Това е тъй. Светът, аз знам,
се ражда в точен ред едвам
в моралните системи
на мъдреци големи.
„Човек не може без човек
за всяка цел голяма.
В задружността трудът е лек.
Не капка, ручей бързотек
върти огромен камък.
Щом ти не си вълк единак,
тогаз - държавен похлупак!”
На тези тъй е щедър
и Пуфендорф, и Федър!
Професорът говори, но
до всички туй не стига.
П р и р о д а т а си знай едно -
да пази здравото звено
на вечната верига.
Дорде строежа на света
по разни схеми майсторят,
живота т я го движи
с любов и нежни грижи.
1795
(Превод: Димитър Дублев)
...
♥ Силата на песента
Погледай, след дъжда реката
бучи, гърми из пропастта,
скали по своя път премята
и дъбове събаря тя.
А пътникът, със страх в гърдите,
дочува страшен шум и вой,
пристигат с гневен рев водите,
но откъде - не знае той.
Така и песента се лее,
но изворът й чист къде е?
И всеки смъртен под небето,
на трите парки подчинен,
на някой смел певец в сърцето
си е отдавал запленен.
Като с божествен жезъл води
сърцето му към чудеса;
ту в ада то след него броди,
ту в грейналите небеса
и между строгостта, игрите,
сърцето след певеца скита.
Сред радващите се, когато
с гигантски стъпки във нощта
внезапно се яви съдбата
сама на пътните врата -
пред сключилата гневно вежди
замлъкват всеки шум и вик,
царе очите си навеждат
и всички маски падат в миг,
и всяко дело на лъжата
бледней пред истината свята.
Така, без земните вериги,
когато звънне песента,
човек се радостно издига
в селенията на духа -
на боговете равен става,
догдето песента звънти,
ни зла съдба го наранява,
ни друга сила го гнети.
Изчезват грижите, догдето
е в плен на песента сърцето.
И както, след като изстрада
раздялата - за кой ли път! -
детето насълзено пада
на майчината скъпа гръд,
така и странникът се връща,
поведен пак от песента,
назад, към родната си къща,
към детството, към младостта -
далеч, далеч от всяка мода,
назад към вярната природа.
1795
(Превод: Стоян Бакърджиев)
* Портрет от Людовика Симановиц (1794), bg.wikipedia.org