Лирично от многоликия талант и неспокоен дух на една от най-ярките фигури на българската интелигенция през годините, Радой Ралин, познат повече като сатирик и „смутител на реда“ и по-малко като поет.
...
Понякога обичам с часове
да гледам уморен зад стъклата
как нервно неуморен вятър вей
и клони, и антени клати.
Отронва се и пада тъжна шума
от жълтите попарени дървета.
Един болезнен залез тихо свети
и клоните под него в дрямка клюмват.
Скучаят улиците омърлушени.
Тежи им, много им тежи калта!
Наситени са вече все да слушат
нестихващата песен на дъжда.
Те може би жадуват минувачи
да разнообразят деня им сив
или поне един стар продавач
мъртвилото със вик да огласи.
Безшумен, тъжен есенен пейзаж,
във който всичко стихва и угасва.
Но аз обичам дълго да седя,
да съзерцавам в ъгъла безгласно.
Тогава самотата си забравям,
копнея да се видя с мили хора
и странно есента ме упоява
със светлата си хубава умора.
1941 г.
От: „Избрани творби в два тома. Том първи“, Радой Ралин, изд. „Български писател“, 1984
Снимка: bnr.bg