Великите за великите

Думи на Патриарха на българската литература за големия наш поет, енциклопедист, революционер и журналист Любен Каравелов, отишъл си от този свят едва 44-годишен, покосен от „жълтата гостенка“.

Каравелова изгубихме!

Литератор, публицист, поет, революционер, идеалист, Любен Каравелов умря на 21 януари в Русе. Преди три месеца нещо той донесе в тоя град печатницата си, дето я настани с цел да захване да издава вестник „Начало“. Но една фатална, неумолима болест, на която семето носеше още от години, го възпря от намеренето му; тя го хвърли на постелята, отдето се той вдигна само за да иде в гроба.

При всичко че страданията му бяха упорити и лицето му носеше отдавна бледния печат на смъртта, но Каравелов не губеше дух. Надеждата като една невидима богиня му се усмихваше и му разтваряше едно бъдеще, подобно на преминалото му: пълно с тревоги, с трудове, с борба; а той борбата обичаше. Тя беше за него живот. Един месец преди смъртта му, когато го посетих, той ме уплаши със своят смъртнобледен и сух вид: очите му бяха хлътнали, но още светеха с виражение и сила; бузите му се бяха слепили о кокала и устните му имаха един досущ безжизнен цвят. Той силно кашляше и аз в смущението си не знаех какво да му кажа за утешение. Но той ме погледна доверчиво и ме му успокои с тия думи:

- Това вече не е нищо... минуваме още малко дни и ний ще можем да почнем вестника.

Тая надежда го крепеше и до последните дни на живота му.
Три дена преди да издъхне, аз отидох да го посетя. Заварих го, че четеше лежешком: той четеше Бокля.

- Какво има ново? - попита ме той.
- Новото е, че народното събрание ще се събере вече в Търново - отговорих аз.
- Що думаш! Ах!... сега трябва да се пише, трябва да се работи, а пък аз, дявол го взел, още лежа... А кога ще стане събранието?
- На десети февруари!
- Ах - отговори той, - дотогава ще успея и ще вървя право в Търново... Сега е време за работа, прибави той, като се позамисли малко. И за да ме увери в скорото си оздравяване, той си повдигна главата от възглавницата, подпря си лактите и ръцете на постелята и се помъчи да седне, но пак си отпусна главата на възглавницата, силно дишащ...

На 21 още заранта се захвана агонията му, мъчителна, тежка. На 12 и половина часа през деня той изпусна дух, обиколен от сродници и приятели.

Днес, на 23 того, биде погребението му.
Главните улици на града се обкичиха с черни флагове.
Скръбта беше национална.
На опелото му в черковата „Св. Троица“ присъствуваха н. пр. губернатора генерал-майор Акимов, Балабанов, барон Тугенгаузен, началника на българските дружини, братът на Каравелова, съпругът му, много руски офицери, солдати и граждани.
Н. в. пр. митрополита изрече там над смъртните останки на Любена едно слово, с което силно и кратко изобрази заслугите и трудовете на усопшият, чрез той сдоби право на безсмъртие. От черковата погребалното шествие се отправи към Силистренските порти, а оттам към полето за гробищата. Най-напред вървяха всичките ученици. Зад тях беше хорът. Той се съставляваше изключително от сърби, хървати, далматинци и чехи, които бяха дошли да заявят своята скръб и уважение на човекът, който в продължение на двадесет години в Москва, в Нови Сад, в Белград, в Букурещ с перото и със словото прокарваше идеята за славянската солидарност.

Печално и мълчаливо се движеше шествието по снега, който покриваше полето. Най-после стигнаха до мястото, дето беше назначено нямо и вечно жилище на оногова, който беше роден за борба.

Ямата се чернееше вече в снега и зееше като дълбока рана.
Таз минута беше тягостна.
Каравелов лежеше на носилото си ням и студен. Сухото му лице се почти губеше в брадата му. Само челото му, широко и голо, се виждаше. На него бяха още видни следите на някакви смели мечти и кроежи, които смъртта беше смразила там с хладната си ръка.
До ухото му беше положена неговата обична и оригинална шапка, с широки крила.
Един от учителите, Тодор Станчов, произнесе реч с малко красноречие и связ и с много повторения.
Но после генерал Арански произнесе по руски друга реч, която произведе силно впечатление. Жално ми е, че не мога сега да се вместя тука. Той най-напред каза, че три неща свързват и сродяват народите: религията, едноплеменността и словото. Българите и русите чрез тях са свързани. Каравелов бе един от ония редки и силни деятели, които най-много уякчиха тия връзки. Той еднакво работи в българската, руската и сръбската литература, затова той принадлежи както на българите, тъй и на русите, и на сърбите. Особено у вторите той и списанията му са твърде уважаеми и ценени; затова неговата смърт е загуба не само за българите, но и за всички славяни...
Както казах по-горе, в погребалното шествие имаха представители всичките славянски народи.
Преди да сложат Любена в гроба, един стар българин, дълго време живял и отрасъл във Влашко и сега наскоро завърнал се в родний си град, целуна няколко пъти студеното му тяло и леейки сълзи, хвана да милва Каравелова по лицето.
Какво означаваше това?
Последнята молитва се запя и едни хърватин с благоговение тури до ръцете на усопшия перо и един брой на „Знание“.

Каравелов го свалиха в гроба и ний за последен път, като го посипахме с пръст, казахме прости и вечная памят на человекът, който ще живее повече от всинца нас.

Каравелов го закопаха близо до гробът на Стефан Караджа.

Русе, 23 януари 1879 г.

Вестник „Българин“, 2 февруари 1879 г.
Снимка: Любен Каравелов, Институт за литература при БАН, lit.libsofia.bg