„Няма по-непрекъсната и по-мъчителна грижа за човека от тази - останал свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се преклони.“

В романа „Братя Карамазови“, Иван Карамазов разказва на своя по-малък брат Альоша притчата за „Великия инквизитор“. Споделяме Достоевския размисъл за непосилната тежест на свободата, назаем от един от най-необятните философски романи на човечеството. 

(„Великият инквизитор“, Иля Глазунов, 1985)

Великият инквизитор
(фрагмент)

Всред дълбокия мрак изведнъж желязната врата на тъмницата се отваря и сам старецът – велик инквизитор! бавно влиза в затвора със светилник в ръка. Той е сам, вратата подире му тутакси се затваря. Той се спира при входа и дълго, минута или две, се взира в неговото лице. Най-после се приближава тихо, слага светилника на масата и му казва:

– Ти ли си, ти ли си? – Но като не получава отговор, бързо прибавя: – Не отговаряй, мълчи. Та и какво ли би могъл да кажеш. Аз знам много добре какво ще кажеш. Пък и нямаш право нищо да прибавяш към онова, което вече си казал по-рано. Защо дойде да ни пречиш? Защото ти си дошъл да ни пречиш и сам знаеш това. Но знаеш ли ти какво ще бъде утре? Аз не зная кой си и не искам да зная ти ли си, или си само негово подобие, но още утре аз ще те осъдя и изгоря на кладата като най-върл еретик и същият този народ, който днес целуваше нозете ти, още утре, по един само мой знак, ще се спусне да разпалва твоята клада, знаеш ли ти това? Да, ти може би знаеш това – прибавя той в проникновен размисъл, без да откъсне нито за миг погледа си от своя пленник.

„Имаш ли ти право да ни възвестиш поне една от тайните на онзи свят, от който си дошъл?“ – пита го моят старец и сам му отговаря вместо него: „Не, нямаш право, за да не притуряш нищо към онова, което вече е било казано преди, и за да не отнемеш на хората свободата, за която ти толкова държеше, когато беше на земята. Всичко, което ще възвестиш наново, ще посегне върху свободата, на вярата у хората, защото ще се яви като чудо, а свободата на тяхната вяра ти е била по-скъпа от всичко още тогава, преди хиляда и петстотин години. Нали ти казваше тогава толкова често: „Искам да ви направя свободни.“ Но ето ти видя сега тези „свободни“ хора – прибавя изведнъж старецът със замислена усмивка. – Да, всичко тук ни струваше скъпо – продължава той, като го гледа строго, – но ние довършихме най-после това дело в твое име. Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега с това е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? Ти ме гледаш кротко и не ме удостояваш дори с негодуване? Но знай, че сега и именно днес тези хора са уверени повече от всякога, че са свободни напълно, а между туй сами те ни поднесоха своята свобода и покорно я положиха пред нозете ни. Но това направихме ние, а него ли желаеше ти, такава свобода ли?“

Той именно си приписва като заслуга, своя и на своите хора, че най-после са победили свободата и са сторили това, за да направят хората щастливи. „Защото само сега (тоест той, разбира се, говори за инквизицията) стана възможно да се помисли за пръв път за щастието на хората. Човекът е сътворен бунтовник; та могат ли бунтовниците да бъдат щастливи? Тебе те предупреждаваха – казва му той, – достатъчно бяха предупрежденията и указанията, но ти не послуша предупрежденията, ти отхвърли едничкия път, по който можеха да се направят хората щастливи, но, за щастие, като си отиваше, ти предаде делото нам. Ти обеща, ти утвърди със словото си, ти ни даде право да свързваме и развързваме и, разбира се, не можеш и да мислиш да ни отнемеш това право сега. Защо си дошъл да ни пречиш?“

А между туй, ако е било извършено някога на земята истинско гръмовно чудо, то е било именно в онзи ден, в деня на тези три изкушения. Именно в появата, на тези три въпроса е било чудото. Ако би било възможно да се помисли само за опит и за пример, че тези три въпроса на страшния дух са безследно загубени в книгите и че трябва да се възстановят, отново да се измислят и съчинят, за да се внесат пак в книгите, и за тая цел да се съберат всички мъдреци земни – управници, първосвещеници, учени, философи, поети, и да им се даде задача: измислете, съчинете три въпроса, но такива, които освен че биха съответствували на размера на събитието, но биха изразявали още и в три думи, в три само човешки фрази, цялата бъдеща история на света и на човечеството – мислиш ли ти, че всичката премъдрост на земята, събрана заедно, би могла да измисли нещо подобно поне по сила и по дълбочина на тези три въпроса, които наистина са ти били предложени тогава от могъщия и умен дух в пустинята? Вече само по тези въпроси, само по чудото на тяхното появяване може да се разбере, че имаш работа не с човешки, обикновен ум, а с вековечен и абсолютен. Защото в тези три въпроса сякаш е събрана в едно цяло и е предсказана цялата по-нататъшна човешка история и са показани трите образа, в които ще се слеят всичките неразрешими исторически противоречия на човешката природа по цялата земя. Тогава то ва не е могло да бъде още тъй очевидно, защото бъдещето е било неизвестно, но сега, когато са изминали петнадесет века, ние виждаме, че всичко в тези три въпроса е така отгатнато и предсказано и така се е оправдало, че нищо повече не може нито да се прибави към тях, нито да се махне.

Припомни си първия въпрос: макар не буквално, но смисълът му е този: „Ти искаш да отидеш в света и отиваш с голи ръце, с някакъв обет за свобода, който те в своята простота и поради вроденото им безчинство не могат дори да разберат, от който те се боят и плашат, защото нищо и никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! А виждаш ли тез камъни в таз гола разжарена пустиня? Обърни ги в хлябове – и човечеството ще се затири след тебе като стадо, благородно и послушно, макар и вечно треперещо, че ти ще вдигнеш ръката си и ще им се свършат твоите хлябове.“ Но ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, нито каква е тая свобода, разсъди, щом послушанието им е купено с хлябове? Ти възрази, че човек живее не само с хляб, но знаеш ли, че в името на същия тоз хляб земен ще въстане срещу теб духът на земята и ще се сблъска с тебе и ще те победи – и всички ще тръгнат подире му, възклицавайки: „Който е подобен на тоя звяр, той ни даде огън от небето!“ Знаеш ли ти, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи чрез устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление, а следователно няма и грях, а има само гладни. „Нахрани ги и тогава искай от тях добродетели!“ – ето какво ще напишат на знамето, което ще издигнат срещу тебе и с което ще бъде разрушен твоят храм. На мястото на храма твой ще се издигне ново здание, ще се издигне пак страшна Вавилонска кула и макар че и тя няма да се дострои, както и предишната, но все пак ти би могъл да избегнеш тази нова кула и за хиляда години да съкратиш страданията на хората – ибо пак при нас ще дойдат те, след като се измъчват хиляда години със своята кула! Те ще ни намерят тогава пак под земята, в катакомбите, криещи се (ибо ние ще бъдем пак гонени и мъчени), ще ни намерят и ще възридаят към нас: „Нахранете ни, защото онез, що ни обещаха огън от небесата, не ни го дадоха.“ И тогава вече ние ще достроим тяхната кула, ибо ще дострои тоз, който нахрани, а ще нахраним само ние, в името твое и ще излъжем, че е в името твое. О, никога, никога няма да се нахранят те без нас! Никаква наука няма да им даде хляб, дордето остават свободни, но ще се свърши с това, че те ще поднесат своята свобода пред нашите нозе и ще ни кажат: „По-добре поробете ни, но нахранете ни.“ Ще разберат най-после сами, че свобода и земен хляб доволно за всеки са немислими заедно, защото никога, никога не ще съумеят те да се спогодят помежду си. Ще се убедят също, че не могат да бъдат никога и свободни, защото са слабосилни, порочни, нищожни и бунтовници. Ти им обеща хляб небесен, но пак повтарям, може ли той да се сравни в очите на слабото, вечно порочно и вечно неблагородно людско племе със земния? И ако след тебе в името на хляба небесен тръгнат хиляди и десетки хиляди, какво ще стане с милионите и с десетките хиляди милиони същества, които не ще бъдат в сила да пренебрегнат хляба земен заради небесния? Или тебе ти са мили само десетките хиляди велики и силни, а останалите милиони, многобройни като морския пясък, слаби, но любещи те, трябва да послужат само като материал за великите и силните? Не, нам са мили и слабите. Те са порочни и бунтовници, но най-накрая тъкмо те ще станат и послушни. Те ще ни се чудят и ще ни смятат за богове, затуй че ние, застанали начело на тях, сме се съгласили да понасяме свободата и да владеем над тях – тъй ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Но ние ще кажем, че сме послушни на тебе и владеем в името твое. Ние ще ги измамим пак, защото тебе вече няма да те пуснем при себе си. В тази измама ще бъде и нашето страдание, ибо ще бъдем длъжни да лъжем. Ето какво значеше този пръв въпрос в пустинята и ето какво отхвърли ти в името на свободата, която постави над всичко. А между туй в този въпрос се заключаваше великата тайна на мира сего. Ако бе приел „хлябовете“, ти би отговорил на всеобщата и вековечна скръб човешка както на единоличното същество, тъй и на цялото човечество заедно – тя е: „Пред кого да се преклоня?“ Няма по-непрекъсната и по-мъчителна грижа за човека от тази – останал свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се преклони. Но човекът търси да се преклони пред онова, което вече е безспорно, толкова безспорно, че всички хора наведнаж да се съгласят на всеобщо преклонение пред него. Защото грижата на тези жалки създания не е само да намерят онова, пред което аз или други да се преклоним, но да намерят такова нещо, че всички да повярват в него и да се преклонят пред него, и то непременно всички заедно. Ето тази потребност от общност на преклонението е и най-главното мъчение за всеки човек, единолично и като цяло човечество, от началото на вековете. Заради всеобщото преклонение те са се изтребвали един друг с меч. Създавали са богове и са викали един другиму: „Оставете вашите богове и елате да се поклоните на нашите, инак – смърт на вас и на вашите богове!“ И тъй ще бъде до окончание мира, дори и тогава, когато изчезнат на света и боговете: все едно ще паднат пред идолите. Ти знаеше, ти не можеше да не знаеш тази основна тайна на природата човешка, но ти отхвърли единственото абсолютно знаме, що ти се предлагаше, за да накараш всички да се преклонят пред тебе безспорно – знамето на земния хляб, – и го отхвърли в името на свободата и на хляба небесен. И погледни какво направи ти по-нататък. И всичко пак в името на свободата. Казвам ти, че човекът няма по-мъчителна грижа от тази, как да намери онзи, комуто да предаде час по-скоро този дар свобода, с който се ражда това нещастно същество. Но свободата на хората овладява само онзи, който успокои съвестта им. С хляба на тебе ти се даваше безспорно знаме: ще дадеш хляб – и човекът ще се преклони, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой овладее съвестта му въпреки тебе – о, тогава той дори ще захвърли твоя хляб и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му. Тук ти беше прав. Защото тайната на битието човешко не е в това, само да се живее, а в това, за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще изтреби себе си, отколкото да остане на земята, макар наоколо му да е само хлябове. Това е тъй, но какво излезе: вместо да овладееш свободата на хората, ти я умножи още повече! Или забрави, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в познаване на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително от нея…

Избрано от: „Братя Карамазови”, Фьодор Достоевски, Народна култура, 1975 г.
*„Великият инквизитор“, Иля Глазунов, 1985, Лява част от триптиха „Легенда за Великия инквизитор“, Илюстрации към романа на Ф. Достоевски „Братя Карамазови“,  cuvantul-ortodox.ro