„Казват, че човечеството било единно! Каква единност, господи!... Просто сме натъпкани всички в един прогизнал от времето корабен трюм, човек до човек, нелепост до нелепост, нежност до нежност, глупост до глупост, части от нещо си... Няма накъде!“ ~ Из разказа „Части от цялото“

Новото издание на най-нежния сборник с Радичкови разкази - „Нежната спирала“, очаква своите читатели, за да ги поведе на едно изключително пътуване из света на писателя, криволичещо между неизчерпаемата вяра в красотата на неръкотворното и меланхолията, събуждана от прозата на живота.

Части от цялото
(откъс)

В отворената врата стоеше дребна жена. Лицето й бе като малка домашна библия, по чиито страници е изписан тежък живот. Тя се ръкува с нас, покланяйки се, и ни поведе към вътрешността на къщата. Ако у Шлайснер в „Нова Каледония“ всичко бе богато откъм добитък, прислуга, мебели, кучета, стопански постройки и прочие, то у Иван Максимчук всичко бе бедно. По стопанските постройки навън, които зееха празни, и по широко скроената къща личеше, че някога, вероятно през младините на тези хора, тук също е имало живот, макар и не много богат, но живот, пълен с труд и с надежда. Дребната стопанка ни въведе в широка стая, служила някога за трапезария. Дълга маса стоеше върху тежките си крака по средата на стаята. Насядахме около масата и се изгубихме веднага, защото това бе маса за двайсет души работници и скотовъди. Докато домакинята обикаляше безшумно наоколо и пренасяше сладкиши, чай и захар, аз разглеждах къщата. Изведнъж ме заля гореща вълна и изпаднах в такова умиление, сякаш бях срещнал нещо много близко и отдавна познато. Върху една от варосаните стени на стаята бе окачена икона с образите на Кирил и Методий. Над иконата бе заковано платно с някакъв надпис, от мястото, където седях, не можех да различа никакви подробности, затова станах и отидох до иконата. Жената безшумно ме придружи, докато двамата старци в края на масата сърбаха горещия чай и говореха високо, защото, мисля, че и двамата недочуваха.

Кирил и Методий бяха изрязани по всяка вероятност от стар календар и турени в рамка. Над рамката жената сама бе изплела и изработила с бели букви, а още по-точно избродирала бе тя с бяла кирилица на червен фон надписа: „Господи, благослови нашия дом“ (Господи, благослови наш дiм). Изкатерих се мигновено през студеното Лабрадорско течение, през океана и за миг само от долната земя на света и от индианското лято се прехвърлих върху горната земя на моята България, в циганското лято на детството. Духова музика гръмна, издалеко бръмнаха мъжки гласове, някъде пееха „Върви, народе възродени“... и аз развълнуван и вцепенен едновременно, започнах да подсмърчам пред двамата братя в къщата на Иван Максимчук и си спомних как една по една, с какъв египетски труд и с каква пот изучавах печатните и ръкописни букви на азбуката. Канада цялата е осеяна с латиница, а освен латиница в Торонто могат да се видят и цели улици с червени китайски йероглифи, обаче никъде още не бях срещнал моята мила азбука. То не бе и цялата азбука, ами само няколко букви, колкото да могат стопаните да се обърнат към господа, за да благослови техния дом. Звездното небе над Канада е друго, молитвите към бога там се отправят на английски език и се записват на латиница. Къщата на Иван Максимчук правеше изключение. Тази стара чиста женица бе взела няколко букви от моята азбука и посредством тях и с подкрепата на двамата братя Кирила и Методия се обръщаше за благословия към господа.

Върнах се назад, за да седна при двамата старци, които сърбаха горещия чай. Стопанката остана да стои права, гледаше тя към нас, но от време на време се обръщаше, за да погледне към равноапостолите, изрязани от стария стенен календар. Иван Максимчук каза, че двамата братя са крепители и закрилници на дома и, слава богу, ето че двамата доживяха заедно по седемдесет години. Нито той, нито стопанката му споменаха, че тази книжна домашна икона не можа да закрепи фермата на украинеца, обедняваше тя от година на година, стопанските й постройки запустяваха и старец и бабичка бяха като две бедни църковни мишки в бедността и в самотата си. Но те все пак се надяваха на божията благословия. Който вярва силно, не е нужно да изпише цялата азбука в молитвата си. Само части, изглежда, от азбуката са потребни или достатъчни, за да може душата на човека да има своя молитва и свой девиз... Мъж и жена, запокитени от бурите на живота чак от другата страна на земята, останали съвършено сами в своята старост и посред белосаните стени на старата си къща... И не съвсем сами, мисля си! С тях са и двамата братя от стария календар, и белите букви на кирилицата, избродирани с любов и с надежда от стопанката. Трудно е да се повярва, че една книжна икона може да бъде пазителка на човешкото жилище и че няколко букви могат да имат някакво чудодейно въздействие върху всички зли сили. Но съм дълбоко убеден, че една стара книжна икона може да бъде закрилница на човешката душа и да поддържа светлина в нея така, както и буквите от една азбука могат да бъдат скелети на човешката душа и неин таен знак. Хората и домашните животни си отиват, фермите се разсипват. От хората остават скелетите, тях ние намираме, когато разравяме с копачките земята под краката си. Где са обаче скелетите на човешката душа? Где са останките от нейните знаци?...

Припомням си отново варосаната къща на Иван Максимчук, виждам как двамата старци се прегръщат на прага, продажбата от страна на Шлайснер е символична, колкото да не оскърби с дарение обеднелия украинец. Жената пророни няколко сълзи на прага, зад гърба й лек здрач запълваше празната трапезария. Целунах ръка на жената и двамата с Шлайснер тръгнахме по коларския път, утъпкан от стадата на кравите. През ума си прехвърлих азбуката, минахме покрай кленовете, канадския дъб и брезите, после покрай неорязания царевичак. И колкото повече се отдалечавахме от къщата на Иван Максимчук, толкова по-ярко се врязваха в съзнанието ми двамата старци, варосаната стая, избелелите от времето равноапостоли и белите букви от азбуката. Части от азбуката, шепа просо, посято с надежда и поникнало, пренесено в старите времена от прародината Украйна. Ето как, мислех си, части от цялото се разпиляват по цялата земя, а цялото винаги остава...

Спомням си сега пак за кленовия лист върху знамето на Канада. Нашите праотци носеха някога конска опашка за знаме, днес ние носим лъва върху знамето, но мисля, че подир хиляда години, ако светът продължи да съществува през това време, е твърде възможно върху знамето ни да бъде изписана азбуката. Или ако не цялата азбука, то поне части от нея. Частите никога няма да накърнят целостта на азбуката.

Времето доказва, че каквито и части да вземе от нея, то цялото винаги остава цяло... Тъй реката Ниагара, докато се сгромолясва с грохот в каменната пропаст, не изгубва нищо от своята цялост. Обгърната във воден дим, тя продължава да се носи по пътя си, без никаква следа от нараняване. Една река може да бъде убита, но не и наранена.

И си спомням още за оня тъжен и пийнал човек, гдето мечтаеше за кладенчето с букова шума, за жабата - да му размъти водата, за мъжа, завързал момченцето с връвчица за себе си. Момченцето отдавна е пораснало, но ето на, аз все така го виждам пред очите си - завързано с връвчица, за да се не изгуби. И от време на време си спомням императора Хайле Селасие в императорска униформа, гледащ строго и изпитателно посетителите на световното изложение, а под портрета му се разхождат или дремят лъвовете... Казват, че човечеството било единно! Каква единност, господи!... Просто сме натъпкани всички в един прогизнал от времето корабен трюм, човек до човек, нелепост до нелепост, нежност до нежност, глупост до глупост, части от нещо си... Няма накъде!

Откъс от: „Части от цялото“, („Нежната спирала“), корица София Попйорданова, изд. НИКЕ
Снимка: Издателство НИКЕ