„Петко Рачев Славейков, вторият син на Рачо Казанджията, се ражда в навечерието на национален подем, на 17 ноември 1827 г. в Търново при управата на Абдул Меджид (1823-1861), сиреч, когато умира Бетховен, три години след смъртта на Байрон, пет години преди да умре Гьоте. И живее във време, когато има за връстници почти или за съвременници люде като Ернест Ренан, Спенсер, Вагнер, Верди, Юго, Дикенс, Толстой, Достоевски и пр…“
* Думи на литературния критик, историк и политик Борис Йоцов, 1929
♥ Майка ми
Един съботен ден през ноемврия майка ми с една от комшийките си ходила на черква чак на „Свети Костадин“ долу, защото тя била тогаз най-близката църква и по-нагоре от нея други нямало. Когато се връщали в улицата тамо (дето сега е „Св. Никола“, щом излезеш по-горе от стръмното и излезеш на по-разложната улица), срещат ги двама делибашии. Двете жени били и двете навременни и да раждат наскоро, но другарката на майка ми белким по-навременна била и по-коремчеста, за което и вървяла някак по-изпъчено. Това се зловидяло на едногото от делибашиите.
– Виж – рекъл той с ругание, – аз отивам на смърт в Шумен, а тя се изпъчила насреща ми като арнаудска Тъпанджа! – И с тез думи изважда ятагана си и я мухнува в корема, от което жената паднала и там си останала. Майка ми търтила да бяга и едвам се привлякла до дома, отдето не е твърде далеч. Но щом се влязла у дома, усетила безвременни болезни на раждане. Пращала за баща ми долу, дето казанджиите. У дома имало петима делибашии. Те седели в едничката соба на къщата, в хашевото готвели и си шетали, а за спане прибирали се вечер във влажната и тъмна мазичка под ниската соба. И тамо, между праза и лука, армеята, пипереница в поплесневелите от влага стени, спели с четирите си деца. Тя се скрила и тамо, между една празна бъчва и пълна каца, всред няколко щърби гърнета, делви, качета – всичката покъщнина на баща ми, – съм видял аз тъмния и влажен свят.
Като си дошел баща ми, майка ми едва могла да му разправи какво станало и как се усетила, но прибавила, че не се надее да оживее ни тя, ни аз, новороденият...
Проводили за баба. Дошла, че взела да ме къпе и повива, а майка ми легнала от уплашване на дрехи. Баща ми разправил за случката на гостите си войници. Двамина от тях скочили да идат да видят убитата и да намерят убийците, а тримата се не помръднали, а искали от баща му согуч, че му се родило чедо…
До десетина дена майка ми все страдала от преждевременното раждане, после била взела уж да се съвзема, но все пак клеяла. За Рождество само силом станала да поразтреби, да позамаже, но на Нова година пак я втресло; тя вече не станала до самата си смърт – 17 януария 1829, според както свидетелствуваше до няколко години насетне гробният камък на „Св. Костадин“.
Мащеха ми, догде бе жива, уверяваше на много пътя, че аз съм се родил уж седмомесечник и в събота. За това аз не мога нищо да кажа, мога само това да констатирам, и то пак според нейното казвание, че съм бил много дребен и крайно мършав. Майка ми, като заболяла, не могла ни да ме кърми, ни да ме подойва за хаир си. По-голямата ми сестра, момиченце, наставало седма година, то ме разнасяло от къща на къща при жени-кърмакини, та дето се смилели да приемат, да ме понасучат. Майка ми, горката, била принудена твърде рано, още преди 40 дена, да ме захрани. Обикновената ми храна била попара от трошици с винце, сдъвкан хляб от сестра ми, с каквато гозба имало нещо или със сух хляб. За нощя да спя и да не плача, правели ми каша някаква.
Майка ми инак е гледала децата си добре, според както е било в то време обичай, но мене, горкия, не могла, както би трябвало, да ме реди и да ме гледа, особено да ме къпе. Залежала сама, тя ме е оставяла повече на грижите на некадърната и по природа тромавата ми седемгодишна или по-право шестгодишна сестра; сама тя повечето лежала болна; натлъчавала я, наистина, какво да прави, но що може едно такова момиченце да изпълнява натлъчаванията, да чевирдисва къща и да пригодява на дете-пеленаче! В разболяването си от тежката болест тя съвсем вече оставила и къщата, и мене на нейна грижа, защото не можела да помърда вече, лежала, та напоследне и не се помнела. Баща ми тоже не можел да помогне, от една страна, сиромашията, от друга – нуждата да работи постоянно, за да може поне за насъщния ни хляб да изкарва; той нямал време ни с болната си жена, ни със здравите си деца да се занимава. И тъй аз още приживе на майка си съм бил лишен от майчини грижи и в разстояние на непълни три месеца съм останал вече и без майка.
Как ме е гледало и как ме е хранило некадърното ми сестриче за време, може да се разбере от това, що казваше мащеха ми, че след три месеца, когато се вече сгодил баща ми за нея и тя дошла да му види къщата и по милост и съжаление или за препоръка сторила да ме окъпе, да ме преповие и да ми претърси люлката – пукнато едно копито на земята, – като раздигнала постилците ми в коритото, изтърсила една шепа червеи на дъното на влажното и гъбясало корито.
Подир три месеца баща ми се сгодил за мащеха ми, а подир други три месеца се оженил за нея и прибрал жена в къщата си. През първото време на вдовството му той ме държал дома. Сестра ми ме разнасяла из махалата за подойване, хранела ме, бавила и залъгвала ме наедно с баща ми, но не можла да ме къпе само, затова на неделята веднъж, събота, идела комшийката ни, тянка Миховица, та ме окъпвала. Баща ми бил задължил родилната баба на майка ми, баба Друмевица, вдовица на един касапин, да иде уж да ме къпе веднъж-дваж в неделята, но тя при всичкото си обещание, види се, срещу някои задължения спрямо баща ми, едва идвала еднъж или дваж в месеца. Тая баба Друмевица доживя, докато станах аз момче на десетина години и я запомних тогаз. Тя бе жена на 60-65 години, когато съм бил аз на 8-10 години, среден бой, дебела, още и червендалеста, груба, говореше някак натъртено, полека и повече троснато. По това време, когато аз казвам, че я запомних, тя сегиз-тогиз се поотбиваше у дома и баща ми заръчваше да я почерпват с винце или с ракийца. Мащеха ми, не знам защо, мразеше тази бабичка и като я посрещаше, почерпваше я и изпращаше доколкото се може по-вежливо по наръчването на баща ми. След изпращането й хващаше да се гаври на приказките й, да подмята пред нас в къщи някои женски таквиз анекдоти за къщния й уред и за грубиянството й. От тези разкази за нея аз сега нищо не помня освен това, що се е отнасяло за мене и се често поменуваше. А то бе, че когато идвала да ме къпе, ако нямало друг освен сестра ми, тя, като ме разповивала да ме къпе, доде ме окъпе и повие, почти не премлъквала от да си приказва сама, с мене уж, като ме гледала тъй слаб и болен: „Петко, Петко, защо ли не умреш, синко, защо ли живееш да теглиш и да се мъчиш. Яли майка ти как зажумя, та умря и отиде! Защо ли не идеш да я намериш!“ – и други таквиз подобни, като захващала от тези думи: „Петко, Петко, кога ли ще направиш наравно място купчинка!“, Тези й думи бяха станали като пословични за нашата къща, с които често ме дразнеше по-големият ми брат; те може би даже да са станали причина да съм запомнил аз тази жена толкоз малък и тъй живо да си я представям и сега вече под старост.
Като наближило да прави сватба, да се жени за мащеха ми, баща ми намерил за добре да ме махне от къщи и ме дал на тая у някоя негова кумица, жена млада и хубавица, според казването на мащеха ми. Но защото и след оженването си той идвал почти всякой ден да ме нагледва и теглел харча и на нейната къща, то мащеха ми от икономическа страна видяла за по-добре да ме прибере. И за моя чест тя нещо за три години нямала деца, та ме гледала добре и отгледала ме. В нейните ръце аз съм рано проходил и рано съм проговорил, така що тя ме считаше като свое чедо, така що изпосле и да проявяваше понякога мащехинската си антипатия против сестрите ми и брата ми, против мене никога не е била като мащеха.
* Със съкращения от „Майка ми“, разкази и спомени на Петко Р. Славейков
Снимки: Институт за литература при БАН, bglitarchives.org
