„Дълго време не можех да си обясня парадокса, който доскоро съществуваше у нас - вратите на учителското поприще се отваряха за онези, които никъде не успяваха да намерят място. Те влизаха в него като в приют за безпризорни.“
♥ За добрия и лошия учител, и недоверието между родители и учители, споделено от „Убийството на Моцарт“
Добрият учител, това е истинско щастие за всички деца в общото нещастие, което представлява съвременното училище. Той се помни цял живот, образът му остава ясен дори тогава, когато лицата на толкова много хора от миналото ни започват да губят чертите си и всичко да потъва в мъглата, която все повече и повече изпълва спомени и мисли. Неговото име е сякаш врязано в паметта. А другите, стотиците имена на хора, с които сме общували и по-дълго, престават нещо да ни казват, бъркат се и се смесват. Едва ли някога ще имам повод да спомена добрите си учители.
Ние сме неблагодарни хора, особено неблагодарни към учителите си. Иска ни се да ги спрем, да им кажем две-три топли думи, да им стиснем крепко ръката, студът на старостта вече ги е полъхнал, те имат нужда от това, може би най-много от това, но ние бързаме, ние все още вярваме, че е много важно да се бърза, и ги отминаваме...
В живота си аз съм бил щастливец, защото успях да срещна няколко добри учители и мога да разбера колко са ощетени онези, които нямат тази възможност.
Първият се казваше Методи Христов, преподаваше ми само две години, в трети и четвърти клас, но ще си остане в моята памет, докато мозъкът ми е способен да възстановява образи. Той беше едър човек, носеше тъмносиня риза, тъмни дрехи. Имаше някакъв недъг в крака си и се подпираше на бастун. Дали е съществувало поне едно дете, което да не го е обичало? Не вярвам. Не помня да е повишил тон, да е изрекъл груба дума, да е посегнал на някого. Странно, защото ние бяхме военно поколение деца, необуздани, скитащи из разрушенията на София, изпитали лишенията на войната, с дървени обувки, които тропаха по коридорите, с прекроени дрешки.
Близо година не бяхме ходили на училище, това никак не ни се отрази фатално, но да се възстановят навиците и задълженията ни не беше лека работа. За Методи Христов обаче това не струваше никакви усилия. Той влезе в класа ни и ние веднага разбрахме, че влиза Учител, още от първия миг усетихме, че този човек ще ни стане много близък, още от първия миг бяхме готови да го обикнем. Децата трудно могат да бъдат излъгани. Този човек знаеше да преподава и да изпитва така, че да пробужда нашия интерес, а не приковано и празно внимание. И досега за мен той е образец на учител, защото беше образец като човек. Той беше духовен първенец, възрожденец по дух и усет. Не знам дали в живота си е бил щастлив, или несретен. Имаше нещо тъжно в очите му и дано нашата обич му е била малка утеха. Когато се разделяхме с него, всички до един плачехме. Плачехме от мъка, че вече няма да ни учи, чувствувахме се жестоко изоставени, плачехме, защото знаехме, че няма да срещнем друг като него.
…Като си помисля колко несравнима е бедата, нанесена от посредствения, сбъркания, лошо подготвения учител, опасенията ми изглеждат жалки. Лошият учител е по-страшен и от бедствие, по-опасен от увреждаща мозъка епидемия. Това, което той най-много умее, е да предизвика отвращение или безразличие там, където са могли да никнат цветове. И аз дълго време не можех да си обясня парадокса, който доскоро съществуваше у нас - вратите на учителското поприще се отваряха за онези, които никъде не успяваха да намерят място. Те влизаха в него като в приют за безпризорни. За да постъпиш в педагогическите профили на висшите учебни заведения се изискваше по-нисък успех, отколкото за тъй наречените „научно-производствени“. Що за безразсъдство беше това - способното да твори наука, а по-неспособното да обучава в наука.
Между учители и родители съществува недоверие. Инженерът, лекарят, икономистът, изобщо висшистът от всякакъв тип, явно или тайно изпитва чувство за интелектуално и обществено превъзходство над учителя. Оправдано или не, все едно, същественото е, че такъв родител не е искрен, когато поучава сина си: „Ти трябва винаги да слушаш учителя си!“ Чувството за превъзходство трудно се прикрива и една изпусната надменна или унизяваща дума се запечатва завинаги у детето. Така авторитетът на учителя, който не е толкова учен като татко и не може да прави машини като него, е погубен. Монтьорът, автомобилният техник, телевизионният майстор пък изразяват своето превъзходство по друг начин: „Тоз ли, дето няма пари да се усмихне, ще ми дава акъл!“, „Ако струваше нещо, нямаше да стои толкова години даскал.“
В края на краищата защо тези, които доразвалят телевизорите, получават повече пари от хората, които развалят децата ни?
Няма смисъл да споменаваме далеч по-грубите и крайни „квалификации“, които детето чува у дома си за училище и учители. Много скоро то се убеждава, че и родителите възприемат училището като необходимо зло, че то не се е излъгало в преценката си за цялото това предприятие, в което го карат да участвува. Но ако бащата е прав, ако между дома и училището е пропълзяла дълбока пукнатина, ученикът, който трябва да я прескача насам и натам, започва да има и фалшиво поведение. Ако баща ми заяви, че стихотворението, което трябва да науча, е глупаво, а често пъти той е прав, и на другия ден пламенно го декламирам от чина си, аз се уча не на поезия, а на лицемерие.
В сравнение със семейните отношения, където детето се подготвя за първите си подлизурства, училището е по-висша школа в тази насока. Много скоро малкият ученик разбира, че е по-важно да се правиш на послушен и знаещ, отколкото да знаеш и слушаш. Важното е да гледаш учителя в очите и да кимаш периодично, не е лошо да вдигаш ръка, дори и когато не си сигурен, че разбираш какво точно питат. А нима учителят не настоява всички да вдигат ръка, когато има открит урок, но избира само тези, в които предварително е сигурен. Вижте ме колко искам да бъда добър ученик, това е тактиката на бъдещия отличник и бъдещия двуличник в социалния ни живот.
Избрано от: „Убийството на Моцарт“, Георги Данаилов, изд. Отечество 1982 г.
Снимка: dictionarylit-bg.eu
