„Още никой не му отстъпва място в трамвая. Той отстъпва мястото си. Никой не му отстъпва предимство в труда. Той воюва за предимството.“
Примесите на златната възраст
Човекът на средна възраст сякаш не е на мода, а така може би и приносът му оставя в сянка. Малката крачка в службата, която му е нужна, за да може да прилага мислене и творчество на по-високо равнище, зависи от пенсионирането на началника. Няколко добри възможности за специализация, както вече стана дума, се разпределят между младите (за да се спази „нормативът“) и възрастните („Може пък да е за последно“) колеги. Той продължава да чака реда за най-хубавата апаратура, за най-добрата машина, за най-благодатната тема. Дори понякога все още му казват да не бърза…
Човекът на средна възраст е реалист и знае, че и с това трябва да се справи. Но знае също, че това е борба излишна, която би трябвало да му спестят. И му горчи донякъде. Почва да му се струва, че е неразбран и поради това ще останат неизпълнени онези задачи, които си е поставил в името на работата, но които не могат да се отлагат за времето на порасналите права, за времето, когато вече няма „да чака ред“, но и от самия него няма да има вече какво толкова да се чака. Почва вече да се безпокои, че разумната програма на живота, посеяна в клетките, се разминава с програмата на всекидневието, с практиката на труда, която пак той е задължен да уточни и в която трябва да се опита да съвпадне двете кулминации, за покрие двете равносметки. Това усилие да се натъкмят една към друга двете „криви“ си има и добра страна – то ражда значителен процент от положителните образи за публицистиката.
Възраст без привилегии. Възраст на задълженията. Ето, човекът на тази възраст се движи между вас. Между нас. Още никой не му отстъпва място в трамвая. Той отстъпва мястото си. Никой не му отстъпва предимство в труда. Той воюва за предимството. Ето го да се връща от работа, да чака на опашка за хляб, за сирене, за книга, за билети, за кестени, за вестници. Във вестника пише главно за неговия дълг, за неговия насрещен план, за неговата отговорност – нека без стеснение да я назовем – към съдбата, към историята на България. Чете вървешком, защото времето му е скъпо – трябва да настройва и управлява всекидневието, трябва да изработи главните детайли на бъдещето, които други след него да сглобят и да пуснат в движение. Подпиран в ребрата от бързащите си съвременници, но и от най-човешките си проблеми, той трябва да избере възможно най-правия път, та дано развие най-добрата скорост. После скоростта по времето ще ни дадат разстоянието. А времето е преброено. Средната, зрялата, златната възраст не е толкова дълга. Човекът с мрежата и вестника, който се връща от работа (и всъщност отива на работа), знае добре това. Той, или негов връстник, ми беше казал някога: „Ако към желанието и към възможностите на хората да създадат и да допринесат нещо се отнасяхме с такава амбициозна изобретателност, както към стопанисването и изразходването на бензина например, щях да съм много по-спокоен и по-ведър“.
Какво пък, идеята не е съвсем лоша!
Фрагмент от „Примесите на златната възраст“, Калин Донков („Ранни мемоари“, изд. Народна младеж, 1985 г.)
Снимка: bulpedia.com
