Много лесна работа е да си слабоумен ♥ Джек ЛОНДОН

Когато светът е истинската лудница, слабоумните имат думата. Споделено от знаменития Джек Лондон и фрагмент от неговия „Разказ на слабоумния“, писан през 1916 г. 

(Джек Лондон, 1903)

♥ Разказ на слабоумния

Аз ли? Аз не съм слабоумен. Аз съм болногледач. Не знам какво биха правили без мен мис Джоунс и мис Келси. В това отделение има петдесет и пет ипбесили и как щяха да успяват да ги нахранят всичките, ако аз не се навъртах тука? Обичам да храня имбесилите. Не ти създават грижи. Не могат. Нещо не им е в ред с краката и ръцете, а и не могат да говорят. Те са от безнадеждните. Аз мога да ходя, да говоря и да върша разни неща. Но трябва да внимаваш да не ги храниш много бързо. Ще се задавят. Мис Джоунз казва, че съм много опитен. Когато дойде някоя нова сестра, аз й показвам. Забавно е да гледаш как новата сестра се мъчи да ги нахрани. Толкова е бавна и старателна, че докато свърши да ги тъпче със закуската, идва време за вечеря. Тогава аз й показвам, защото съм опитен. Доктор Дилримпъл казва, че съм опитен, а той знае най-добре. Имбесилът може да яде два пъти по-бързо, стига да знаеш как да го нахраниш.

Казвам се Том и съм на двадесет и една година. Всеки в института ме познава. Това е институт, както знаете. Той е на щата Калифорния и се издържа от щата. Зная, защото съм тук от дълго време. Имат ми пълно доверие. Когато не съм зает с имбесилите, изпълнявам най-различни поръчки из целия институт! Обичам имбесилите. Карат ме да си мисля колко съм щастлив, че и аз не съм имбесил.

Добре ми е тук в приюта. Не обичам да съм навън. Зная от опит какво е, бил съм за малко време, бягал съм, осиновявали са ме. Най си обичам приюта, и особено отделението за имбесили. Аз не приличам на слабоумен, нали? Още като ме погледне човек, може да разбере разликата. Аз съм болногледач, опитен болногледач. В тая работа един слаб може добре да напредне. Слаб ли? Ох, да, това значи слабоумен. Мислех, че знаете. Тук всички сме слаби.

Но аз съм от леко слабите. Доктор Делримпъл казва, че съм много умен, за да бъда в приюта, но аз никога не се издавам. Тука е едно чудесно място. И освен това аз не получавам припадъци като повечето слаби. Вижте онова здание, ей там горе между дърветата. Там живеят всички леки епилептици. Те се надуват, защото не са обикновени слабоумни. Наричат сградата си клуб и твърдят, че са напълно нормални като хората отвън, само дето са болни. Аз не ги обичам. Винаги ми се смеят, освен когато не са заети с припадъците си. Но мен това не ме тревожи. И освен туй никога не се страхувам, че ще падна и ще си разбия главата. Понякога те тичат наоколо в кръг и се мъчат да намерят място бързо да седнат, само че не успяват. Тежките епилептици са отвратителни, а леките си придават важност. Щастлив съм, че не съм епилептик. Те не представляват нищо особено, чисто и просто само се хвалят.

Мис Келси казва, че много говоря. Но аз говоря смислено, а другите слаби и това не могат. Доктор Делримпъл пък казва, че имам дар слово. И аз го зная. Трябва да ме чуете как говоря, когато съм сам или когато говоря на някой имбесил. Понякога си мисля, че бих искал да стана политик, само че е много уморително. Те всички много говорят; нали така си пазят мястото?

В този институт няма луди. Всички са само слабоумни. Но чакайте да ви разправя нещо забавно. Тук има десетина леко слаби момичета, които подреждат масите в голямата трапезария. Понякога, като си свършат по-рано работата, сядат на столове в кръг и разговарят. Аз се промъквам до вратата да ги подслушвам и така си сдържам смеха, че едва не се пръсвам. Искате ли да знаете какво си говорят? Ето какво. Дълго време не продумват дума. После някоя казва: „Слава богу, че не съм слабоумна.“ А другите блажено поклащат глави. След това дълго време никоя не казва нищо. После следващото момиче от кръга казва: „Слава богу, че не съм слабоумна.“ И всички отново поклащат глави. Така се изреждат една по една и никога не казват нищо друго. Това са истински слабоумни, нали? Сами преценете. Аз не съм от този вид слабоумни, слава богу.

Понякога си мисля, че изобщо не съм слабоумен. Свиря в оркестъра и чета ноти. Смята се, че всички в оркестъра сме слабоумни освен диригента. Той е луд. Ние знаем, но никога не говорим за това открито, а само помежду си. Неговата работа е държавна и не искаме да я загуби. Аз бия барабана. Не могат да се справят без мене в този институт. Веднъж се разболях, та зная. Чудно е как отделението на имбесилите не се провали, докато бях в болницата.

Можех да се измъкна оттук, стига да исках. Аз не съм толкова слабоумен, колкото някои си мислят. Но не се издавам. Тука ми е много добре. Освен това всичко ще пропадне, ако си отида. Страхувам се някой път да не открият, че не съм слабоумен и да ме пратят сам да си изкарвам хляба навън по света. Познавам света и не го обичам. В приюта ми е добре.

Нали виждате как се хиля по някой път. Не мога да се удържа. Но мога и да симулирам. Иначе не съм грозен. Оглеждам се в огледалото. Устата ми е смешна, зная, и увиснала надолу, а зъбите ми са грозни. Винаги можеш да разпознаеш един слабоумен по устата и зъбите. Но това не доказва, че аз съм слабоумен. Чисто и просто имам късмет, че приличам на такъв.

Много лесна работа е да си слабоумен. Но вижте доктор Делримпъл. Има си грижи. Работата му зависи от държавната политика. Ние, леките слабоумни, обичаме да бистрим политиката. Знаем всичко за нея, лошо нещо е тя. Един такъв институт не бива да се ръководи от политиката. Вземете доктор Делримпъл. Той е тук вече две години и е научил много. Но политиката ще го изгони и на негово място ще прати нов доктор, който нищо не разбира от слабоумни.

Избрано от: „Разказ на слабоумния“, Джек Лондон (сборника „Хиляда дузини“, изд. „Христо Г. Данов“)
Снимка: London in 1903, en.wikipedia.org