„Ако славата ми принадлежи, аз не бих могла да избягам от нея”, пише Емили Дикинсън (1830 ~ 1886), а времето се съгласява с дълбокото й предчувствие. В своя 56-годишен земен път обаче тя не се докосва до славата, избира живота на отшелник, а приятелствата й живеят единствено в писмена кореспонденция. Поетичната отдаденост на Емили Дикинсън рядко среща разбиране дори у собственото й семейство. Едва след смъртта й, нейната сестра Лавиния открива скътаните красиви поеми. Първите творби на великата американска поетеса са публикувани през 1890 г. под строга редакция в тона на тогавашните времена. Първият изцяло автентичен и нередактиран сборник на Емили Дикинсън вижда бял свят едва през 1955 г., а над 1800 нейни стихотворения намират убежище във вечността. 

(1830 ~ 1886)

„Плачът е нещо незначително -
въздишката е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно…“

Остаряваш с години, но не всеки ден…

Животът сам по себе си е толкова удивителен, че остава малко място за други занимания. 

Истината се среща толкова рядко, че е удоволствие да бъде чута.

Най-добрите приятели на душата са книгите.

Не съм имала майка. Мисля, че майката е човек, при когото тичате със своята мъка.

Книгоиздаването е публичен търг на човешкия ум.

Това, което никога няма да се върне, е това, което прави живота сладък.

Ако чета книга и ми става толкова студено, че никой огън не може да ме стопли, знам, че чета поезия.

Грижи се за родителите си, защото светът е страшен и объркващ без тях.

Поведението е това, което човек върши, а не това, което мисли, чувства или вярва.

Всички казват, че раздялата е смърт, а аз още съм жива.

Благодарността е скромното богатство на тези, които нямат нищо.

Приятелите са моето наследство.

Умът е по-обширен и от небето.

Да бъдеш жив е сила.

Успехът е най-сладък за тези, които никога не са го вкусвали.

Надеждата е крилато създание, обитаващо сърцето, пеещо без думи и никога не замлъкващо.

Може ли човешката природа да оцелее без слушател?

Брегът е надежден, но аз обичам да се боря с вълните.

Хората се нуждаят от трудни времена и изпитания, за да развият мускулите на душата си.

Умът се адаптира твърде бързо към всичко, освен към копнежа.

Снимка: Emily Elizabeth Dickinson, thegrandmalogbook.blogspot.com