„Казват че ако сатирата е хирургическият нож, то хуморът е „сладкият мехлем“ за раната. Щом е така, не остава друго освен да си пожелаем този сладък мехлем да се произвежда масово и да се продава под път и над път, защото у нас има още много рани за лекуване“, споделя Чудомир. Неговите физически страдания се оказват нелечими, а ракът се превръща в най-свирепия му и безпощаден враг. „Ах, ти рак, ти мой враг, медицината може да е безсилна, но аз…“, пише в последните си дни големия наш творец. На 26 декември 1967 г. Димитър Чорбаджийски - Чудомир слага край на земния си път в Правителствена болница, а при нас остават неговите „Драсканици в болницата“, загърнати с горчивата ирония на една обречена битка за живот.
(Автопортрет на Димитър Чорбаджийски - Чудомир, 1950 г., Литературно-художествен музей „Чудомир“, Казанлък)
Драсканици в болницата
Почнат ли да ти устройват юбилей, да те честват и кичат с ордени, почнат ли да те снимат на филми – готви си завещанието.
Аз обаче няма да умра през 1966, защото тя бе определена за най-добрите представители на изкуството ни.
Седемдесет и седем години навършвам скоро. Прилична възраст за умирачка.
Напоследък пък такива тържествени погребения правят на писателите, че просто да ти е драго да умреш.
Уж съм безпартиен, пък червените ми кръвни телца били много повече от белите.
Ех, да имаше магазин за запасни човешки части, бих сменил всичките и най-напред главата.
Аз ще напусна тази проклета болница, но по гръб.
… и все пак, и все пак, колко самотен е човек, колко е сам-самичък в света!
Преливаха ми кръв, та казвам на доктора: Тази кръв трябва да е от комсомолец, защото почнах да се заглеждам в медицинските сестри и боя се да не почна да налитам.
След като ме оперираха, доста време не можах да се обръсна и ми поникна бяла брада, та като се погледнах в огледалото, бях приятно изненадан, че приличам на Хемингуей. Ех, да имах и пушката му…
Тук на мен се „яйце пече“, а вън животът си тече…
Като се пооправих, отидох в болничната библиотека и казвам:
– Дайте ми да прочета нещо весело!
Библиотекарката, която не ме познава, ми подаде сборник от моите разкази.
– Този автор, казвам, не ми действа. Той не може да ме разсмее.
Стари и добри мои приятели и другари, не съм се съмнявал ни за минута, че няма сърдечно да ме изпратите до „вечното ми жилище“, ако не вали дъжд.
Скъпи ми Стойне и Пеньо, като ида горе, ще кажа на Свети Петър да ви запази най-хубавото място в рая и сто години да го пази за вас. Той мене няма да ме пусне, че съм много грешен, но ще ме послуша, защото ще почна да сътруднича в органа на дяволите и ще го атакувам постоянно.
Жено, бъди спокойна, въпреки че там ще сме безсмъртни, уверявам те, че няма да се оженя втори път.
Напразно спорят коя марка леки коли била най-удобната. Най-удобната кола е безсъмнено катафалката. Возиш се легнал, окичен с цветя, и не усещаш друса ли или не.
Не се плаша… Чистата ми съвест ще ми бъде добра възглавница.
Ах, ти рак, ти мой враг, медицината може да е безсилна, но аз…
Чудех се, като остарея, какво ще правя, а аз щял съм да развъждам раци.
Трябва да си пострадал, за да добиеш представа колко много лекари-мошеници на неизлечими болести има у нас.
Тъкмо тези, които винаги са ме уверявали, че ме обичат и ценят, не са ме посетили в болницата.
Този път ми преляха кръв от жена. Аз дотогава не знаех, че можело. По този повод писах на приятели в К-к, че чувствам как гласът ми става по-тънък и ханшовете ми по-дебели. Ако изляза в града, виж че съм се премъдрил с тенжера на главата в някой фризьорски салон.
Получих ново звание „Народен деятел на културата“:
Титли, титли, титли,
да напълниш кола с ритли.
Претоварен съм със звания
и страдания…
Колкото наближава отиването ми при Дядо Господа, толкова повече почвам да го разбирам: Бог, значи, е името му, а Саваот, Аллах, Йехова, Зевс, Буда, Мохамед, Конфуций и пр. – това са му псевдонимите.
Види се, са усетили, че скоро ще почна да изстивам, за да ме нагряват. Първо ще ме нагряват в Берлин след това ще ме изстудяват в София, после ще ме опяват в Казанлък.
Липсват ми левкоцити (бели кръвни телца) и казвам на сестрата:
– Като те сменят, купи ми, моля ти се, от града 1 килограм левкоцити. Ако няма другаде, попитай в „Кореком“.
Какво животинче е човекът: за да се докопа за час живот, е готово на какви ли не мъки и компромиси.
Избраха ме народен представител тогава, когато и себе си не можех да представлявам.
За четвърти път съм в болница през тия две години. Пътя до гробищата в Казанлък го зная, но оттам нататък, като е толкова далече! Ех, тия астронавти, как бавно пипат!
Какво оздравяване очакваш, когато в болницата са те поставили в стая № 13!…
Че ще се мре – ще се мре, но най-смешното е, че преди три месеца си купих нов костюм. Има да се карат наследниците.
Чудомир
22. XII. 1967, Правителствена болница
Из: „Избрани произведения“, Чудомир, изд. „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1971
*Автопортрет на Димитър Чорбаджийски - Чудомир, 1950 г., Литературно-художествен музей „Чудомир“, Казанлък