„Всеки от нас се ражда на този свят един път, със свой единствен и неповторим живот. Всеки стиска този живот в дланта си – както се стиска в шепа единствена монета. Рьорих подаде своята монета – тя беше златна – и каза: „Искам красота, за да я раздам на другите.“

Големият български писател, автор на романа „Време разделно“ и думите му за необятния Николай Рьорих от книгата „Ярило слънчицето и бога Агни“. 

(Антон Дончев)

♥ Нашият съвременник и съюзник 

„Ще попитат: как да прекараме живота си? Отговорете: като по струна над бездна - красиво, внимателно и стремително.“

Николай РЬОРИХ

Нашето съвремие напълно справедливо избягва големите думи и пита за делата ни. Но големи неща в човешкия живот има и те се изразяват с големи думи. Затова, колкото и да бъдем предпазливи, трябва да намерим място и време, където и когато можем, да изречем думите: „Вселена“, „Разум“, „Вечност“. И да се замислим върху тях.

Посещението на планетата Рьорих ни позволява - и ни задължава - да поговорим за тях. Днес разговорът за Вселената, разума и съдбата на човечеството не е разговор на отвлечена тема, а конкретен разговор за нашето днес и утре, за нашата съдба и съдбата на децата ни. Проблемите на Космоса станаха проблеми на планетата, това значи - наши всекидневни проблеми. Циолковски нарече една своя книга „Мечти за Земята и небето“. Някои от неговите мечти сега са реалност.

Шестте милиарда хора върху Земята образуват само едно неделимо човечество, те могат да се нарекат „Човек“ с главна буква. Този Човек се е родил преди около милион години, от пет хиляди години има история, а в наши дни излезе от люлката си и прекрачи в Космоса. Някак неочаквано всеки от нас разбра, че не е само жител на едно селище, гражданин на една страна, но и член на милиардния екипаж на космическия кораб планета „Земя“.

Трудно е за всеки от нас да помни, че всеки миг е звено от веригата на вечността. Трудно е във всекидневния живот непрекъснато да усещаш величието на непреходната Красота - отглас, отблясък, елемент от сложното взаимодействие, от хармонията и съзиданието на Вселената. Но това е така - и ние трябва да бъдем благодарни на Рьорих, че ни го напомня.

Колкото по-сложен става съвременният живот, колкото по-трудно ще бъде да се извлече от потока на информацията главното и нужното, колкото повече расте значението на труда като творчество, като активно изменение на света - толкова повече ще става ясно, че с новите задачи могат да се справят само хармонично развити личности. Затова - значението на творчеството на Рьорих ще нараства.

Планетата Рьорих е огромна. Ние съзнателно не спираме на нейните противоречия, не отбелязваме колко странни наглед – а и в своята същина - понякога са много нейни закони. Творчеството на Рьорих е водопад, който стоварва водни планини от огромна височина. Около водопада сияе дъга, светлина пронизва непрекъсващата струя. Да го анализираме? Може би трябва да го спрем? Тогава няма да има водопад. Да го замразим - макар и за миг? Няма да има вода, а лед, няма да има движение. Или да налеем бутилка вода, да я изследваме и да налепим по нея етикети? Толкова и толкова процента от това и това.

Рьорих искаше да построи голям, светъл дворец. Не къща или хижа - дворец. И то огромен. И то изпълнен със светлина. Той събираше по своя път всяко нещо, което му се струваше достойно за двореца му - мъхната скала за основите, кристал за свещниците, ствол на хилядолетно дърво за колона. Но във века на атома той искаше да отоплява двореца с огнище.

Защо планетата Рьорих не е точно отражение на нашата Земя? И каква е разликата? Мисля, че Рьорих се опита да подари на своята планета нещата, които липсват на реалната планета Земя. Той до такава степен се усещаше слят със света на хората, че развиваше у себе си тези качества, които мислеше, че са нужни на света. Не обичам сравнения с мравуняк и мравки - но когато войниците мравки намалеят, мравките работници отглеждат в зародишите повече войници. Рьорих съзнателно участваше в регулирането и постигането на равновесие при изграждането на човешкия дух. Той чувстваше и смяташе, че на света трябва повече светлина - и твореше светлина. Че трябва повече добрина - той беше добър. Може би в друго време той би развил у себе си друга част от своята личност - би станал законодател или работник в лаборатория - ако неговият дух би доловил, че на планетата Земя трябва точно знание.

Затова Рьорих е преди всичко творец на красота. Затова той повече наблюдава, а по-малко изследва. Жизнеността на неговото дело трябва да ни напомня, че ние непрекъснато грешим против една голяма правда - недостатъчно наблюдаваме и прекалено бързо изследваме. И се оправдаваме, че нямаме време.

Рьорих показва, че всъщност един човешки живот не е толкова кратък, че за това време могат да се видят и почувстват много неща. Той не се остави да бъде залян и удавен от потока на информацията. Той не се затвори в кабинета си, за да открие като Дюбоа своя питекантропус десетилетия след като го беше изкопал. Можеше ли да го направи? Естествено. Рьорих би могъл да прекара в стените на кабинета сред фактите, събрани от самия него, не един, а десет човешки живота. А той живееше сред живота, гледаше и не се насищаше. Наблюдаваше със свое, Рьориховско съдържание на тази дума. Той обичаше древните люде - за тяхното изкуство да наблюдават. Те не улавяха веднага пеперудата, за да я прободат с карфица и да я разгледат под микроскоп. Те я следяха с поглед като лети. Той търсеше техните наблюдения, скрити в разпокъсани ръкописи или залутани в легенди и смяташе, че в тях има непреходна истина. Нима съвременната медицина не се обърна към познанията на нашите дядовци, за да намери забравени свойства на билките? А как са открити тези свойства? С дълго-дълго наблюдение. Без бързане. С активно наблюдение. Ако беше по-задълбочено изследвал - за сметка на по-малко наблюдения, Рьорих непременно би сложил образцов ред в събраните факти.

Наистина има време за всичко. Време за борба, време за почивка. Години на сеитба и години на жътва. Но ние не избираме времето на своето раждане. И Рьорих не го избра. Рьорих прие своето време. И му даде това, от което смяташе, че неговото време - че нашето време има нужда. Красота. Не в пропорциите, които бихме изчислили - че преди нея идват хлябът, маслото и машините - в пропорции, в които Рьорих почувства нуждата от красота. Той отиде и по-далеч – защити тази красота. Той не само сееше, той бранеше зърното от ятата врани. Нека красотата не е корен на дървото на човешката цивилизация, както мислеше Рьорих. Нека тя е негов цвят - както мислим ние. Все едно - ние не можем без красота. Затова Рьорих не е нужен. Той е наш съвременник. Той е наш съюзник.

Рьорих не остави като Айнщайн своя писана формула, която да обхваща истината за една от основите на света. Айнщайн каза - енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Или когато едно нещо - един атом или една планета - стигне скоростта на светлината, то става безкрайно голямо. Рьорих каза: - ако успеем да издигнем нещо на „висотата на светлината“ - която е еманация на прекрасното, то това нещо ще стане безкрайно силно.

Прекрасното - което е и добро - притежава безкрайна сила. Нека то не е панацея - лек против всичко - то ни е нужно. Какво ни трябва повече - храна, вода или въздух? За да бъдем хора, красотата ни е нужна, както въздухът.

Планетата Рьорих празнува вечен празник. А празниците на нашата Земя са толкова малко. Рьорих ни показа, че празникът е навсякъде около нас. Рьорих ни заклина да не губим чувството за красота, защото - „ако в сумрака на земния живот не проникваше светлината на красотата, макар и с отделни, бледи искри, то земният живот би бил въобще немислим“. Човешката цивилизация не бива да прилича на платноходка, попаднала в свирепия щорм на техническия прогрес. Ние не бива да сечем дървените мачти на кораба, за да храним ненаситния котел на техническия прогрес - вчера парен, днес атомен, утре термоядрен или... Защото корабът винаги ще остане от дърво, защото ние сме от човешка плът. А дървото червей го яде, и плътта червей я яде... Може би корабът ще плава с реактивен мотор - не знам колко прилича на дървен кораб реактивен мотор, дали ще го издържи, или ще се разпадне, но ако останем без дървени мачти, ние никога няма да чуем как вятърът шепне в разлюлените платна. Никой не е против прогреса, прогресът не може да спре, но ние винаги трябва да знаем какво жертваме и с какво плащаме. И трябва да помним думата „мярка“. И думата „хармония“.

Човешката цивилизация не бива да заприличва на дърво, което - за да оцелее в щорма на техниката - кърши листа и клони. Може да оцелеем, но ще останем телеграфен стълб, на който птиците не свиват гнезда. За да оцелеем, за да се защитим от потока на информацията, от шума, от сложността на проблемите, ние не бива да се свиваме в себе си, да оглушаваме, да образуваме черупка. Рьорих чука по тази черупка: „Излезте!“ Човечеството има да върши голяма работа върху планетата Земя. Чака го дълъг път през Космоса. В черупката човек винаги е сам, а ние нищо не можем да свършим сами.

Човешкото съзнание е като раницата на пътешественика - то може да побере определено количество мисли и грижи. Помислете си какво вземате в раницата за дългия път през времето. Вещи или чувства. Когато се уморите, елате на планетата Рьорих. Не само в празник - и в делник. Пътувайте през нейните планини, плувайте по моретата й, говорете с нейните жители. Пийте от изворите й - те не пресъхват.

Затова пътят към планетата Рьорих - земята на светлината и красотата - няма никога да обрасне с трева. Никога няма да обраснат с трева пътеките, които пресичат безкрайните простори на самата планета. Както няма да зараснат белезите от белите светкавици на пътеките, начупили стените на Хималаите, така няма да секне нашият човешки стремеж да се изкачим към Прекрасното - да идем, да почувстваме и да обикнем човека Рьорих и неговата планета на светлината.

Всеки от нас се ражда на този свят един път, със свой единствен и неповторим живот. Всеки стиска този живот в дланта си - както се стиска в шепа единствена монета. Медна, сребърна, понякога златна. Но винаги единствена. Какво да купим с нея? Радост? Слава? Наслада? Монетата е една - няма да стигне за всичко. Или да я изхарчим на дребно?

Рьорих подаде своята монета - тя беше златна - и каза: „Искам красота, за да я раздам на другите.“

(Николай Рьорих)

Източник: „Николай Рьорих: Ярило слънчицето и бога Агни“, Антон Дончев, издателство на ОФ, 1979 г.
Снимка: Антон Дончев, dictionarylit-bg.eu
Снимка: Николай Рьорих, bg.wikipedia.org