ЧУДОМИР ♥ Трагичният край на твореца, който разсмиваше

Автор на над 2500 карикатури, на стотици ескизи, скици, портрети, композиции, великолепни хумористични разкази и фейлетони… На 26 декември 1967 г. неизлечимо болният Чудомир, слага край на живота си в Правителствена болница в София, като се хвърля от балкона на болничната сграда. Творецът, посял толкова смях в сърцата на българите, слага край на дългата агония след безуспешна битка с рака. Духът на един от най-колоритните наши писатели, хумористи, народопсихолози, краеведи и художници, продължава да живее в слънчевия му дом на ул. „Трапезица” в Казанлък. Там може да бъде видяно и скромното мукавено куфарче, приютило последните вещи на писателя – такето, което той оставя на перваза на балкона, бяло шалче, носна кърпичка, гребенче, очила, опаковка Codterpin 10 tabl., последни бележки с телефонни номера и имена на лекари – D-r D. Hoppe, д-р Спартак Хаджиев…

Казанлъшкият писател и журналист Веселин Стоянов (1957 ~ 2014) разказва за последните дни на Чудомир в своята книга „Оставете балкона отворен“. В нея за първи път е публикувано и предсмъртното писмо на писателя до приятеля му Петко Влаев. 

(25 март 1890 г. ~ 26 декември 1967 г.)

Питам се дали Чудомир е водил разговор за смъртта с Петко Влаев*, за който последния си е замълчал, верен на обичая си да не разглася грижите на хората, споделени му на четири очи. Уверен съм, че такъв разговор е имало и за това говорят редовете от последното писмо на Чудомир до Петко Влаев, в което той тъжно докладва в „последния бюлетин“.
Дъщерите на Петко Влаев ми предадоха копие от писмо на Чудомир, писано в последните му дни в болницата. То още веднъж показва здравата връзка между тези двама мъже и на практика е молба към Влаев той да уреди погребението на писателя. Ето и текста:

„София 17-ХII-1967, Правит. болница

Научил си, вярвам, че към известната ми болест се появи и пневмония, и аз, който бях 75 к.гр. сега съм 62. Може да се очаква значи, че болницата ще напусна по гръб. А искам в Казанлък да ми приберете кожата и костите и моля за вашите услуги. Жена ми също е болна и никаква не би я свършила без ваша помощ. 

Това е последния бюлетин. Ракът и Берлин не можа да го опече, а пневмонията и десетките по-незначителни болежки, които се появяват напоследък, ще направят каквото трябва.

С най-сърдечни чувства и поздрави на всички казанлъчани – Чудомир“

И още един текст писан на гърба на пощенска картичка:

„Мисля много за библиотеката. Жената я не бива, склерозира, не помни. Трябва да се запази, защото има много ценни книги. И много неща има да се уреждат, но...“

Малцина днес знаят, че на 26 декември 1967 година Чудомир сам слага край на живота си в Правителствената болница. Последните дни на писателя в болницата са белязани от самотата на отиващия си от живота човек. След неколкократно лечение в чужбина и в Правителствената болница той страда жестоко, разяждан от рак на устната, който безвъзвратно е разпръснал метастазите си. Въпреки че двама-трима приятели от писателските среди наминават покрай болницата, самотата и мисълта за приближаващата смърт не напускат 77-годишния Чудомир.
От последните му дни е запазено едно писмо до съпругата му Мара Чорбаджийска, в което той описва самотата и страданията си и я моли да пристигне при него в София. Тя като че ли не разбира този последен и отчаян вопъл към нея и му отговаря, че сега не може да тръгне за столицата, защото е болна - има хрема.

Решението за самоубийство не е спонтанно. От запазените архиви в музея е ясно, че за това той е намеквал в отделни писма до свои приятели. Разбира се, без да го натрапва, а сякаш да ги подготви и да измоли прошката им. Чудомир е разбирал добре, че му остават няколко месеца живот. И то сред системи, адски болки и цялата агония на умиращия човек. Затова и решението е категорично, взето с трезв разсъдък, след един достойно изживян живот. Последните „Драсканици от болницата“ писателят е предал още на 24 декември на Серфим Северняк. Същата вечер в кабинета на Гетман във Военното издателство Серафим Северняк и Александър Гетман ще въздишат над тъжните редове на този реквием.   

Последният ден настъпва на 26 декември. Сутринта Чудомир моли една от санитарките да отиде до пощата и да пусне десетина писма, които той е написал. Едно от тях е до Тодор Живков. По това време Чудомир е народен представител. В писмото той обяснява пред първия човек на държавата мотивите за самоубийството си. Другите писма са до Съюза на българските писатели, до Петко Влаев, близки в София и Казанлък. В едно от тях е и завещанието му.
Някъде по обяд Чудомир намира санитарката и я пита дали е пуснала писмата. Жената отговорила, че още не, защото изникнала някаква спешна работа. Тогава Чудомир вдига скандал, нещо, с което изненадал всички. Познавали го като тих и ненатрапчив болен. Имал навика да чете вестниците и да стои пред телевизора, без някой да подозира за личността му. Притеснена, санитарката излиза веднага, за да пусне писмата. Чудомир не се явява на обяд, но в онкологията на Правителствената болница това не било някакво изключение.

Малко след 13 ч. от болницата изписват майката на проф. Атанас Божков. Тогава той е още млад изкуствовед, а година по-късно ще стане първия председател на Фондация „Чудомир“. Писателят взема куфарчето и помага на жената да напусне болницата и да се настани в колата, която пристигнала да я посрещне. В асансьора говори за това колко е талантлив нейният син и че го чака голямо бъдеще.

После се връща в сградата на Правителствена болница, влиза в асансьора и потегля за третия етаж. Прекосява коридора, стига до балкона и полита оттам. Преди фаталната крачка Чудомир оставя на перваза на прозореца такето си. Хвърля се назад, защото е считал, че така най-бързо ще стигне до смъртта. В суматохата никой точно не установил последния час на писателя, но в смъртния акт е написано между 13.30  и 14 часа. В моргата часовникът му още работеше, ще си спомни години по-късно д-р Баналиева, която веднага ще снеме смъртната му маска. По-късно, тя и съпругът й Пеньо Кирацов, които са много близки на Чудомир, ще дарят маската на музея в Казанлък.

Хората, които са били в болничното отделение с Чудомир на втория етаж, си спомнят, че малко след обяд сестри и лекари минали по стаите и наредили никой да не излиза. За смъртта на писателя те научили на другия ден, от вечерната емисия на телевизията.

В мукавяното куфарче на Чудомир е намерено още едно копие от завещанието, писано с молив, и бележка, в която той обяснява, че е оставил около 150 лв., за да бъдат превозени останките му до Казанлък, и връзката с ключове за архива в дома му. Извинява се и за главоболията.

Така свършва живота си човекът, който всели жизнерадостния смях в сърцата на българите. На 28 декември 1967 г. казанлъчани ще го оплачат искрено във фоайето на читалище „Искра“, а под проливния дъжд примесен със сняг, катафалката ще понесе тялото му към дома му на ул. „Трапезица“, където той е погребан с решение на ръководството на града.

* Петко Влаев по онова време е първи секретар на ГК на БКП, а с Чудомир го свързва искрено приятелство

От книгата: „Оставете балкона отворен“, Веселин Стоянов, изд. АСИ, 2012 г.
Снимка: chitanka.info