„Вярата е силата на живота. Където има живот, там има вяра, откакто съществува човечеството, тя дава възможност за живот и основните черти на вярата навсякъде и винаги са едни и същи.“
(Л. Н. Толстой, 1862. Фотография М. Б. Тулинова. Москва)
♥ Изповед
(фрагмент)
Решенията на всички възможни житейски въпроси очевидно не можеха да ме удовлетворят, защото моят въпрос, колкото и прост да изглежда отначало, включва в себе си изискването да се обясни преходното с вечното и обратно.
Аз питах - какво вечно, безпричинно и извън пространствено значение има моят живот? А отговарях на въпроса - какво временно, причинно и пространствено значение има моят живот? Излезе, че след дълго усилие на мисълта аз отговорих: никакво.
В своите разсъждения аз постоянно приравнявах, а и не можех да постъпвам иначе, крайното към крайното и безкрайното към безкрайното и затова при мен се получаваше това, което трябваше да се получава; силата е сила, веществото си е вещество, волята си е воля, безкрайността си е безкрайност, нищото си е нищо и повече нищо не можеше да се получи.
Беше нещо подобно на това, което се среща в математиката, когато, искайки да решиш уравнение, решаваш равенство. Пътят на размишлението е правилен, но накрая получаваш отговор: а=a, или x=x, или 0=0. Същото се случи и с моето разсъждение по отношение на въпроса за значението на моя живот. Отговорите, давани от цялата наука на този въпрос са само равенства.
И наистина, строго разумното знание, онова знание, което, както е правел Декарт, започва с пълното съмнение във всичко, отхвърля всяко допуснато на вяра знание и построява всичко отново по законите на разума и опита – не може да даде друг отговор на въпроса за живота, освен онзи същия, който получих и аз - отговор неопределен. На мен само ми се стори отначало, че знанието е дало положителен отговор – отговора на Шопенхауер: животът няма смисъл, той е зло. Но, вниквайки в нещата, аз разбрах, че отговорът не е положителен, че само моето чувство го е изразило така. Отговорът, изразен строго обаче, както е изразен и у брамините, и у Соломон, и у Шопенхауер, е само отговор неопределен или равенство: 0=0, животът, струващ ми се нищо, е нищо. Така че, философското знание нищо не отрича, а само отговаря, че този въпрос не може да бъде решен от него, че за него решението си остава неопределено.
Разбирайки това, аз разбрах, че и не трябва да се търси в разумното знание отговора на моя въпрос и че отговорът, даван от разумното знание, е само указание, че той може да бъде получен само при различно поставяне на въпроса, само тогава, когато в разсъждението бъде въведен въпрос за отношението на крайното към безкрайното. Аз разбрах и това, че колкото и неразумни и уродливи да са отговорите, давани от вярата, те имат това преимущество, че въвеждат във всеки отговор отношението на крайното към безкрайното, без което не може да има отговор. Както и да поставя въпроса: как да живея? Отговорът е: по божия закон. Какво истинско ще излезе от моя живот? – Вечни мъчения или вечно блаженство. Какъв е смисълът, не унищожаван от смъртта? – Съединение с вечния Бог, рай.
Така че, освен до разумното знание, което преди ми се струваше единствено, аз бях неизбежно доведен до признаването на това, че у цялото съществуващо човечество има още някакво друго знание, неразумно – вярата, даваща възможност да се живее. Цялата неразумност на вярата си оставаше за мен същата, както и преди, но аз не можех да не призная това, че тя единствена дава на човечеството отговори на въпросите на живота и като следствие от това, възможност за живот.
Разумното знание ме доведе до признанието на това, че животът е безсмислен, животът ми спря и аз исках да се унищожа. Поглеждайки към хората наоколо, на цялото човечество, аз видях, че хората живеят и твърдят, че знаят смисъла на живота. Поглеждайки себе си: аз живях, докато знаех смисъла на живота. Както на другите хора, така и на мен смисъл на живота и възможност да живея ми даваше вярата.
Поглеждайки по-надалеч, към хората от другите страни, на съвременниците ми и на отишлите си, аз виждах едно и също. Където има живот, там има вяра, откакто съществува човечеството, тя дава възможност за живот и основните черти на вярата навсякъде и винаги са едни и същи.
Каквито и на когото да дава отговори каквато и да е вяра, всеки отговор на вярата за съществуването на човека носеше смисъла на безкрайното - смисъл, неунищожим от страданията, лишенията и смъртта. Значи – само в едната вяра може да се намери смисъл и възможност за живот. И аз разбрах, че вярата в най-същественото свое предназначение не е просто „разкриване на невидимото” и т. н., не е откровение (това е само описание на един от признаците на вярата), не е само отношението на човека към Бог (трябва да определим вярата, а след това Бог, а не чрез Бога да определяме вярата), не е просто само съгласие с това, което са казали на човека, както най-често се разбира вярата - вярата е знанието за смисъла на човешкия живот, поради която човек не унищожава себе си, а живее. Вярата е силата на живота. Ако човек живее, то той в нещо вярва. Ако не вярваше, че заради нещо трябва да живее, то той не би живял. Ако той не вижда и не разбира призрачността на недълговечното - той вярва в това недълговечно; ако той разбира призрачността на недълговечното - той трябва да вярва във вечното. Без вяра не може да се живее.
Какво правех, когато търсех отговор в опитните знания? Аз исках да зная защо живея и заради това изучавах всичко, което е извън мен. Ясно е, че можех да науча много, но нищо за това, което ми трябваше.
Какво правех, когато търсех отговор във философските знания? Аз изучавах мислите на тези същества, които се намираха в същото положение като мен, които нямаха отговор на въпроса защо живеят. Ясно е, че нищо не можех да науча друго, освен това, което и сам знаех - че нищо не може да се знае.
Какво съм аз? – част от вечното. Вече в тези две думи се формира цялата задача. Нима този въпрос едва от вчерашния ден си е задало човечеството?
И нима никой преди мен не си е задал този въпрос – въпрос толкова прост, идващ на езика на всяко умно дете?
Че нали този въпрос е бил задаван от тогава, откакто има хора; и от тогава, откакто има хора е ясно, че за решението на този въпрос е еднакво недостатъчно да приравняваш недълговечното към недълговечното и вечното към вечното, и от тогава, откакто съществуват хората, са намерени отношения на недълговечното към вечното и са изразени.
Всички тези понятия, при които се приравнява недълговечното към вечното изразяват смисъла на живота: понятия за Бог, свобода, доброта ние подлагаме на логическо изследване и тези понятия не издържат критиката на разума.
Ако не беше така ужасно, би било смешно с каква гордост и самодоволство ние, като деца, разглобяваме часовник, вадим пружината, правим си от нея играчка и после се учудваме, че часовникът не иска да работи.
Нужно е и е ценно разрешаването на противоречието на недълговечното с вечното - и отговорът на въпроса за живота е такъв, при който животът е възможен. И това единствено решение, което ние намираме навсякъде, винаги и у всички народи - решение, проверено във времето, в което се губи за нас животът на хората, решение толкова трудно, че ние нищо подобно не можем да направим - точно това решение ние лекомислено разрушаваме, като поставяме отново въпрос, който е свойствен за всеки и на който ние нямаме отговор.
Понятия за вечния Бог, божествеността на душата, връзката на хорските дела с Бога, понятия за нравственото добро и зло – същността им, скрита за нас в далечното минало на човечеството, са всъщност понятия, без които не би могло да има живот и мен самия; а аз, отхвърлил цялата тази работа на цялото човечество, искам всичко сам самичък да извърша различно и по своему.
Аз не мислех тогава така, но зародишите на тези мисли вече бяха в мен. Аз разбирах: 1) че моето положение с Шопенхауер и Соломон, въпреки нашата мъдрост, е глупаво: ние разбираме, че животът е зло и все пак живеем. Това явно е глупаво, защото, ако животът е глупав - а аз така обичам разумността - то трябва да унищожим живота и няма да има кой да отрича това; 2) че всички наши разсъждения се въртят в омагьосан кръг - като колело, не влизащо в зъбчатката. Колкото и както и добре ние да разсъждавахме, не можехме да получим отговор на въпроса и винаги щеше да бъде, че 0=0 и затова нашият път най-вероятно е грешен; 3) че в отговорите, давани от вярата се съхранява голямата мъдрост на човечеството и че аз нямах право да я отричам на основание на разума; и главното - само тези отговори разрешават въпроса за живота.
Из: „Изповед“, Лев Николаевич Толстой, превод Ангел Йосифов Иванов, изд. Кръг
* Л. Н. Толстой, 1862. Фотография М. Б. Тулинова. Москва, ru.wikipedia.org
