Да имаш сила да станеш след любов и да си отидеш… ♥ Блага ДИМИТРОВА

„Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица.“

(Блага Димитрова, фотоархив на ИЛ-БАН)

Да имаш сила да станеш след любов и да си отидеш… Носят те на ръце като царица към това небе. А те оставят сама да слезеш от небето и да стъпиш с боси нозе върху студената грапава земя, по която има разпилени пирони. Тоя миг е най-голямото унижение, което познава жената. Всяка може да легне. Но не всяка умее да стане от постелята права и да запази достойнството си на царица. Добре че мъжът обикновено спи в тоя страшен миг! Спи и не предполага, че изведнъж тя, завладяната и покорената, си спомня за един друг, който никога не би я оставил да си отиде така наведена и прекършена. Това е най-голямата женска изневяра под носа на покорителя.

Стана ми студено. Любовта неблагодарно бе съблякла от мене горещия мъжки поглед, горещите жадни длани, горещия му дъх и ме бе оставила да зъзна, захвърлена сред посърнали утринни звезди. Желанието му бе преминало. Чувствах се ограбена и развенчава. Запратена от небето долу, на каменистата земя! С отнето оръжие. В душата ми се прокрадна разкаяние, че не бях обикнала истинския мъж, защитника. Защо жените сами избираме своето унижение?

От небето се приземих на коравия под. Голямо усилие ми струваше. С два пръста грабнах чуждите обувки с високи токчета и боса заслизах на пръсти по ледените стъпала като крадла. Внезапно ме обзе някакъв неприсъщ на мене копнеж. Да стана, да му приготвя закуска, да шетам. Но тая робска радост ми бе отнета. Трябваше незабелязано да избягам, докато не се е съвсем съмнало и докато той още спи. Като се събуди, ще ме търси. Може би ще му липсвам. А каква наслада би ми доставило да напълня един съд с вода, да я стопля на някакъв банален електрически котлон, за да се избръсне той. Мечтаех да му изпера и изгладя ризата. Навярно сам не предполага колко съм му нужна. Двама да пием чай. Усетих сладкия, неподправен вкус на всекидневието. Да имаш дълг в дреболиите. Дали щях да доживея до непостижимата посредственост? Дали някога щеше да изгрее за мене едно обикновено утро, в което ще ме погълне прозата и грижите около Влад? Мечтаех за сиво всекидневие. Завиждах на простите женици за великия празник на техния делник. Винаги бях презирала домакинството. Но сега в мене се пробуждаха неподозирани заложби. Усетих се жена, грабната от величието на дреболиите. Вече мислено започвах да върша всичко онова, което ми бе противно и което никога не бях правила, нито бях мислила да правя. А щях да го върша цял живот.

На пръсти се вмъкнах в общежитието. Никой не ме усети. Момичетата спяха невинен сън. С една тиха печал им завидях. Те още не познаваха горчивината на забранения плод. Колко е хубаво по-дълго да бъдеш момиче! И в същото време почувствах превъзходство над тях: аз бях вече поела най-големия риск — да бъдеш жена.

Избрано от: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. Български писател, 1985
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg

2537 Преглеждания