Из „Градът. Поема на тайните”, 1918 г. Корицата и графичните украшения са работа на самия автор.

ВЯТЪРЪТ

Те се срещнаха през дъжделива сутрин сред Пустинята: – белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди – и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.

Земята бе напукана като лице, опърлено от жесток симун.

Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята – и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в погледа му – и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживяван в Буря и Беда.

А смуглият караше кротко камилите си – и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня – и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна притча.

...

Там се срещнаха те – сред Пустинята – само двама: белият и смуглият.

И те се погледнаха един друг – гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: погледнаха се като два властелина, които си оспорват Пустинята.

...

– Отде идеш, сахеб?

 От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме по горите лежат преспи сняг.

Дъждът валеше на дълги, морни чърти – пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.

Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.

– Коя е майка ти, сахеб?

– Умря, кога бях дете – и аз не помня целувката на някоя жена…

Над тях висеше Небето като грамаден кактус, впил бодли в Земята – а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.

...

– Що дириш при черните, сахеб?

 Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.

Камилите клатеха изтегнали шии – и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.

– Къде отиваш, сахеб?

– При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.

...

Червена чърта преряза небосклона – и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.

Голямата снага на пустинята бе изранена – и мътната кръв на кипящи талази се прибираше надолу – към оазите.

– Що правиш в шатрите, сахеб?

 Песни пея и се глумя над човешкото щастие.

...

Пясъчните потоци намаляха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха гръб – да се оттърсят от водата.

Дъждът престана.

Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.

– Кой те доведе в Пустинята, сахеб?

– Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите  и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив и върху Гроба на всеки мъртвец.

...

Над ширното пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.

А те стоеха там, сред Пустинята – само двама: белият и смуглият.

И те се гледаха един другиго – гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: гледаха се като два властелина, които си оспорват Светлината.

...

От: „Градът. Поема на тайните”, 1918 г., изд. Ст. Атанасов, София
Снимка: dictionarylit-bg.eu