Из „Градът. Поема на тайните”, 1918 г. Корицата и графичните украшения са работа на самия автор.
♥ ВЯТЪРЪТ
Те се срещнаха през дъжделива сутрин сред Пустинята: – белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди – и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.
Земята бе напукана като лице, опърлено от жесток симун.
Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята – и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в погледа му – и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживяван в Буря и Беда.
А смуглият караше кротко камилите си – и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня – и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна притча.
...
Там се срещнаха те – сред Пустинята – само двама: белият и смуглият.
И те се погледнаха един друг – гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: погледнаха се като два властелина, които си оспорват Пустинята.
...
– Отде идеш, сахеб?
– От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме по горите лежат преспи сняг.
Дъждът валеше на дълги, морни чърти – пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.
Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.
– Коя е майка ти, сахеб?
– Умря, кога бях дете – и аз не помня целувката на някоя жена…
Над тях висеше Небето като грамаден кактус, впил бодли в Земята – а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.
...
– Що дириш при черните, сахеб?
– Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.
Камилите клатеха изтегнали шии – и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.
– Къде отиваш, сахеб?
– При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.
...
Червена чърта преряза небосклона – и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.
Голямата снага на пустинята бе изранена – и мътната кръв на кипящи талази се прибираше надолу – към оазите.
– Що правиш в шатрите, сахеб?
– Песни пея и се глумя над човешкото щастие.
...
Пясъчните потоци намаляха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха гръб – да се оттърсят от водата.
Дъждът престана.
Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.
– Кой те доведе в Пустинята, сахеб?
– Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите – и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив и върху Гроба на всеки мъртвец.
...
Над ширното пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.
А те стоеха там, сред Пустинята – само двама: белият и смуглият.
И те се гледаха един другиго – гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: гледаха се като два властелина, които си оспорват Светлината.
...
От: „Градът. Поема на тайните”, 1918 г., изд. Ст. Атанасов, София
Снимка: dictionarylit-bg.eu
