♥ ЯВОРОВ разпъна на кръст душата си

Думи на писателя Георги РАЙЧЕВ

сряда, 13 януари, 2021

(Портретна снимка на българския писател Георги Райчев (1882-1947)

Човечеството знае и помни себе си само чрез своите велики синове. Когато ни потрябва миналото, когато искаме да го видим и разберем, ние търсим тях, защото нищо друго не е останало от безчетните мнозинства.

Великите хора са километрическите стълпове в развитието на човешкия дух - те сочат изминатия път, еднички те зарегистрират времето, чрез техните дела и техния живот узнаваме всичко положително и отрицателно, което са носили със себе си поколенията.

Разбирам ревнивото преклонение на Яворовите почитатели, които във всяка негова стъпка търсят и виждат само величие. Аз сам съм от безусловните ценители на Яворовата лирика, считам го за най-надарения поет на нашето време. При това никога не съм намалявал личността му като човек.

И не може да бъде инак, защото считал съм за нелепо твърдението, че писателят е едно, а творчеството - друго. Творчеството е това, което е личността. Никой не може да твори неща, елементите на които не носи в душата си. Личността ние разбираме чрез произведенията й, и произведенията - чрез личността.

Прочее, ний имаме всичкия интерес да знаем личността в самата й същина, а не онова, което нам се иска да бъде тя. Ние бихме по-ясно разбирали поезията на Яворов, ако знаехме изцяло неговия живот - такъв, какъвто той е, с всички светли и тъмни страни, с всичко голямо, но и малко в него.

Когато ни говорят за поета и революционера Яворов, нас ни интересува не по-малко и Пею Крачолов - гимназистът и провинциален телеграфист, онзи дълъг, труден и тежък път, по който са расли и зрели цветята на неговата поезия. Така само ще знаем напълно и Яворов и поезията му и времето, което го роди и откърми.

Казах: всяка поезия е онова, което е авторът й. Ще прибавя - всяка поезия е дотолкова ценна и трайна, доколкото има корените си в живото чувство и преживени мисли. Всичко друго е маниер, фокуси, виртуозност, и живее додето дойде и го измести по-нов маниер, по-ловки фокуси.

За Яворова ние можем да бъдем спокойни: ценното в неговата поезия са тъкмо това живо чувство и преживени мисли. Дори ние сме поразени, нас ни вълнуват не само откъснатите от вечността и вковани в строфите му, мисли и чувства, но и бурното напрежение да се даде повече от онова, което е дадено - нещо неуловимо, неизразимо и страшно.

От всяко негово стихотворение оставаме с впечатление, че сме видели само отблясъка, само искрите от пожара, който е разяждал душата му. Искри, които неминуемо запалват и пожара в собствените ни души.

Тази година имахме надпреварване кой пръв да говори за Яворова. Видяхме утра, чухме сказки, писа се във вестници и списания. Наистина, аз чаках, че след 10 години ще имаме разтълкувана, разгадана и личността на Яворова - и че тъкмо близките му, чрез спомените си, ще ни покажат живата връзка между поезията и живота на този човек.

А вместо това чухме много думи - всички, при това, смятаха и за право, и за дълг непременно да съобщят, че Яворов загинал жертва на клевета.

А пък тъкмо това беше най-излишно.

Яворов няма нужда нито от оправдания, нито от защити. Той разпъна на кръст душата си. Зад всяка негова дума се чувствуваше, че трепти една отзивчива, дълбока и страдна душа, чувствуваше се хамлетовското блуждение на един ум. И никой нито мислеше, нито можеше да допусне, че зад неговите песни стоят само думи.

Можем ли тогава да съдим или оправдаваме този човек с обикновените наши човешки понятия за добро и зло!

За мен въпросът е твърде определен - аз оставам при Яворов, защото знам, че не всеки, който би убил, е убиец. Защото съм повярвал, че страданието изкупва и осветява всичко - блуждения, грехове, престъпления дори.

И считам, че всеки, който се осмелява да говори за поезията му или за самия Яворов - трябва да си е дал преди това ясен отговор на тези въпроси.