Американският писател, фотограф и музикант Бенджамин Хоф ексцентрично решава чрез историята на Мечо Пух да разкаже за даоизма - източното учение, според което между земята и небето цари вечна хармония и тази „тайна“ може да бъде открита за всеки човек. Това, което стои над всичко и на небето, и на земята, е Дао, или пътят. Даоизмът е начин човек да реагира на ежедневието така, че във всеки момент да се чувства щастлив. Точно както живее Мечо Пух - популярният герой от книжката на Алън Милн. Блестяща, остроумна и изящно написана книга, която ни връща в детството и ни потапя в мъдростта на Дао.

(Winnie-the-Pooh and Piglet, illustration by E.H. Shepard)

Насладата от пътуването…

В 1933 година вестниците по цял свят съобщиха за смъртта на човека на име Ли Джун Юн. Както беше регистрирано официално и неоспоримо от Китайските власти и потвърдено от независима анкета, Ли е бил роден през 1677 г. Когато бил над 200 години, изнесъл серия от двадесет и четири лекции по дълголетие, всяка по три часа, в един Китайски университет. Тези, които са го виждали по това време, твърдят, че е изглеждал на не повече от 50 години, висок и строен, със здрави зъби и много коса. Когато умял, бил на двеста петдесет и шест години.

Като дете Ли напуснал дома си и тръгнал със странстващи билкари. От тях в Китайските планини научил някои от тайните на природната медицина. Ежедневно използвал разни подмладяващи билки и правел даоистки упражения. Вярвал, че обучение, което напряга и изморява мозъка, скъсява живота. Любимият му начин на пътуване представлявал това, което той наричал „леко ходене“. Млади мъже, които излизали с него през последните му години, не могли да следват темпото, което той поддържал километри. Съветвал тези, които желаят да са здрави, „да седят като костенурка, да вървят като гълъб и да спят като куче“. На въпроса за голямата му тайна той отговарял: „Вътрешен покой.“

И като говорим за такива неща, да се върнем при „Къщичката в Къта на Пух“. Кристофър Робин тъкмо задава един въпрос на Пух:

- Какво обичаш да правиш най-много на света, Пух?

-  Амии... Какво обичам най-много... - След което Пух трябваше да спре и да си помисли. Защото въпреки че Яденето на Мед бе много хубаво нещо, има един момент - точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото след като започнеш, но Пух не знаеше как се нарича той.

Медът не е толкова вкусен, след като го наченеш. Целта не означава вече толкова много, след като е постигната. Наградата не е толкова голяма, след като е дадена. Ако сумираме всички награди в живота си, няма да се получи кой знае какво. Но ако съберем интервалите от време между тях, ще получим сериозен резултат. А ако прибавим наградите към интервалите между тях, ще имаме всичко - всяка минута от прекараното време. Какво ли би станало, ако можехме да му се наслаждаваме?

След като се отворят, коледните подаръци не са Толкова Голямо Забавление, каквото са били в процеса на разучаване, мислене за тях, отваряне. Триста шейсет и пет дни по-късно опитваме пак и установяваме, че се е случило същото. Всеки път след като постигнем целта, тя не е вече Такова Забавление и ние се протягаме към следващата, и следващата, после следващата...

Това не означава, че целите, които сме си поставили, нямат стойност. Имат, и то главно за това, че са ни накарали да преминем през процеса, а самият процес е този, който ни е направил мъдри, щастливи или каквито и да било. Ако вършим нещата не както трябва, се чувстваме жалки, гневни, объркани и тям подобни. Ние мислим, че целта трябва да бъде правилна и благотворна, за да осигури ползотворен процес. Но независимо от това важното е процесът. Наслаждението от процеса е тайната, която заличава митовете за Голямата Награда и Пестенето на Време. Може би това ще помогне за обяснението на всекидневната значимост на думата Дао, Пътя.

Как бихме могли да наречем момента, преди да започнем да ядем меда? Някои биха го нарекли предвкусване, но смятаме, че е нещо повече. Ще го наречем осъзнаване. Това е, когато сме щастливи и го усетим макар и за миг. Като се Наслаждаваме на Процеса, можем да разтегнем това осъзнаване така, че то да не заеме само един миг, а да продължи много време. Едва тогава ще ни е много хубаво. Точно като Пух.

Тогава той си помисли, че да си с Кристофър Робин е нещо много хубаво, а да имаш до себе си Прасчо е много приятелско нещо. И така, след като премисли всичко това, Пух каза: „Това, което обичам най-много на света, е Аз и Прасчо да отидем да те видим и ти да кажеш: „Какво ще кажете за нещо малко?“, и Аз да кажа: „Ами, нямам нищо против нещо малко, нали и ти, Прасчо?“, и навън да бъде един бръмчащ ден, и птиците да пеят.“

Когато се оставим на наслаждението от това, което ни заобикаля, и оценим факта, че живеем, ще открием, че вече нямаме никакво време да бъдем Заети Бързаци. Но всичко е наред, защото да бъдеш Заетият Бързак е страхотна загуба на време. Както пише поетът Лу Ю:

„Облаците над нас се сливат и разделят. Бризът на двора си отива и се връща. Такъв е животът - защо не починем? Кой би ни спрял да празнуваме?“

От: „ДАО-то на Пух“, Бенджамин Хоф, изд. „Дамян Яков“
Илюстрация: Winnie-the-Pooh and Piglet, illustration by E.H. Shepard /Courtesy Everett Collection