(My Portrait Surrounded by Masks, (detail) 1899 - James Ensor)
Искам да ти обясня за клопките на езика. Появяват се тогава, когато външният език – този, който обикновено използваме при общуването с околните – не е вярно отражение на това, което уж искаме да кажем.
ПОНЯКОГА АЗ СЪМ АЗ, А ЕЗИКЪТ Е МОЯТА МАСКА.
Нека например си представим, че искам да кажа следното: „Когато вчера ме обиди, така се ядосах, че ми идваше да счупя един стол в главата ти“.
Ако сложа маската, ще ти кажа: „Понякога агресивността може да накара човек да загуби самообладание“. (???)
Обърни внимание на неопределеността, двусмислието и неангажираността на втората фраза: „Понякога (кога?) агресивността (коя?, чия?, спрямо кого?) може да накара (какво да направи?) човек (кой човек?) да загуби самообладание (какво?)“.
Ще ти дам друг пример. Казвам ти: „Ще пиеш ли кафе?“, вместо „Искам да изпия едно кафе с теб. Моля те да ме придружиш“.
Много пъти задаваме въпроси, вместо да изразим собствените си мисли. Ето в това се състоят „маскировъчните фрази“.
Ако всеки път, когато задавам въпрос, опитвам да намеря скритото в него твърдение, ще осъзная колко много твърдения премълчавам.
С въпросите си ограбвам част от това, което искам да кажа в действителност; понякога го правя в такава степен, че от посланието ми не остава нищо.
Във въпроса няма обвързаност. Въпросът представлява безсмислено дърдорене, глупав параван.
Кое ме кара да продължавам да се крия зад въпросите? Искам околните да ме обичат (?), да ме харесват, да ме приемат, да са доволни, че познават толкова приятен и мил човек като мен. Страхувам се да бъда отхвърлен, изоставен, критикуван и необичан.
Ето защо отварям сандъка със сценичните костюми и се дегизирам: слагам кръгъл нос, малко руж, екстравагантна шапка, смешни обувки, не забравям костюма с вратовръзка (добрият тон е много важен…). С тяхна помощ те мамя, заблуждавам, лъжа…
Ти приемаш маскарада ми, обичаш го, възхищаваш му се… Ако внимавам и съм убедителен, може дори да не разбереш, че съм маскиран, и да повярваш, че общуваш с истинското ми аз.
Един ден ще осъзная, че съм дегизиран, и ще усетя, че ми липсваш. Ще поискам да ме видиш… Да видиш истинското ми лице.
Тогава ще сваля изкуствения нос, ружа, шапката, обувките, костюма и вратовръзката. Ще прибера всичко обратно в сандъка и ще го преместя някъде по-далеч, за да не се пречка.
Ето ме.
Сега съм аз.
Ела при мен.
Погледни ме.
Докосни ме.
Почувствай ме.
Чуй ме…
Аз съм.
Вярно, че сега хората, които ме отхвърлят, са много повече, а тези, които ме обичат – много по-малко. Но (в този случай но наистина има смисъл) когато те намеря – точно теб – и ти ме приемеш такъв, какъвто съм… Радостта ми е безкрайна! Представи си само. Безгранична!
Не се маскирай заради мен! Аз не искам нищо друго, освен да бъда с теб!
От: „Писма до Клаудия”, Хорхе Букай, ИК „Хермес”
Картина: My Portrait Surrounded by Masks, (detail 1) 1899 - James Ensor
