Почитаемият Аджан Сумейдо, бикху (просещ монах) от традицията Теравада и игумен на будисткия център „Амаравати” (до 2010 г.) и част от неговите беседи върху централното учение на Буда. Учението е предадено чрез Четирите Благородни Истини, изложени за първи път през 528 година пр.н.е. и оттогава неизменено живи в будисткия свят. 

~ Рационалност и емоция 

Ако обичате рационалната мисъл и сте привързани към идеи и схващания, тогава имате склонността да презирате емоциите. Ще забележите тази тенденция, ако, когато започнете да изпитвате емоции, си казвате: „Това ще го изключа. Не искам да изпитвам тези неща.” Вие не обичате да изпитвате нищо, защото влизате в едно опиянение от чистотата на интелигентността и удоволствието от рационалното мислене. Умът изпитва наслада от това да е логичен и в контрол, да намира смисъла. Всичко е толкова чисто, подредено и точно, като математика – а емоциите се разплискват навсякъде, нали? Те не са точни, не са подредени и лесно могат да излязат от контрол. Емоционалната природа често е презряна. Ние се страхуваме от нея. Мъжете, например, често изпитват голям страх от емоциите, защото са ни възпитали да вярваме, че мъжете не плачат. Като малки момченца, поне моето поколение, ни учеха, че момчетата не плачат и ние се стремяхме да достигнем стандарта за това какви се очаква да бъдат момчетата. Казваха ни: „ Ти си момче” и ние се опитвахме да бъдем такива, каквито родителите ни казваха да сме. Обществените идеи се отразяват на умовете ни и затова намираме емоциите за излагащи. Тук, в Англия, хората по принцип считат емоциите за излагащи; ако станеш по-емоционален, се допуска, че си италианец или някаква друга националност. Но ако сте много рационални и имате отговор за всичко, тогава не знаете какво да правите, когато хората станат емоционални. Някой започва да плаче и вие си мислите: „Какво да правя сега?” Може би ще кажете: „Горе главата. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи, няма за какво да плачеш.” Ако сте много привързани към рационалните мисли, ще се опитате да подходите с логика, но емоциите не откликват на логика. Често реагират на логика, но не й откликват. Емоцията е нещо много чувствително и действа по начин, който не винаги схващаме. Ако никога не сме учили или опитали да разберем какво е чувството от живота, не сме се отворили и не сме допуснали да сме чувствителни, тогава емоционалните неща са много плашещи и смущаващи. Ние не знаем какво са те, защото сме отхвърлили тази част от себе си. 

На 30-ия си рожден ден аз установих, че съм емоционално недоразвит човек. Това беше важен рожден ден за мен. Осъзнах, че съм напълно пораснал, зрял мъж – вече не се смятах за младеж, но емоционално, мисля, че през повечето време бях 6-годишен. Нямах особено развитие в тази сфера. Макар да запазвах излъчване и присъствие на зрял човек в обществото, не винаги се чувствах така. Все още имах много непреодолени чувства и страхове в ума си. Стана явно, че трябва да направя нещо по въпроса, след като осъзнах нерадостната перспектива да изживея живота си на емоционалната възраст от 6 години. 

Тук мнозина в нашето общество закъсват. Американското общество, например, не ви позволява да се развивате емоционално, да съзрявате. То изобщо не разбира тази нужда и съответно не осигурява такива преходи за мъжете. Обществото не предоставя такова въвеждане в зрелия свят; очаква се цял живот да сте незрели. Очаква се да действате зряло, но не се очаква да сте зрели. И като така, малцина души са зрели. Емоциите нито се разбират, нито се отработват – детинските тенденции само се потискат, а не се развиват в зрялост.

Това, което предлага медитацията, е шанс да съзреете в емоционален план. Идеалната емоционална зрялост включва Правилно Усилие, Правилно Внимание/Осъзнатост и Правилна Концентрация. Тя присъства, когато човек не е уловен във флуктуации и превратности, когато има баланс и яснота, когато е възприемчив (отворен) и чувствителен.

~ Нещата, каквито са 

С Правилно Усилие може да има спокойно приемане на дадена ситуация, а не паника, която идва от мисълта, че от мен зависи да вкарам всички в правия път, да оправя нещата и да реша проблемите на всекиго. Правим каквото можем, но си даваме сметка, че не зависи от нас да направим и поправим всичко. Понякога трябва да оставим нещата да се затрият, за да могат хората да го видят и изпитат. Тогава вече можем да се учим как да не си причиняваме това. Разбирате ли какво имам предвид? Понякога ситуациите в живота ни са просто такива. Човек нищо не може да направи и затова им позволяваме да са такива; дори да отиват на по-зле, ги оставяме да отидат на по-зле. Но това, което правим, не е фаталистично или негативно; то е вид търпение – да си готов да понесеш нещо; да му позволиш да се промени по естествен път, а не егоистично да се опитваш да поправиш всичко и да го почистиш от неприязън към бъркотии. И тогава, когато хората ни натискат по уязвими места, ние не винаги се засягаме, обиждаме или разстройваме от нещата, които се случват, нито се потрисаме и съсипваме от това какво ни казват. 

Една моя позната има склонност да преувеличава всичко. Ако днес нещо се обърка, тя ще каже: „Аз съм напълно и абсолютно потресена!” – когато в действителност се е случил някакъв съвсем малък проблем. Умът й, обаче, до такава степен го преувеличава, че едно съвсем малко нещо може да съсипе целия й ден. Когато видим това, трябва да си дадем сметка, че има голям дисбаланс, защото малките неща не може да разтърсват човек до основи. Осъзнах, че и аз лесно се обиждам и си дадох обет да не го правя. Бях забелязал колко лесно се засягам от малки неща, нарочни или не. Можем да видим колко е лесно да се почувстваме наранени, засегнати, обидени, разстроени или разтревожени – как нещо в нас винаги се опитва да е мило, но винаги се чувства малко обидено от това или наскърбено от онова. С рефлексия можете да видите, че светът е просто такъв; той е едно чувствително място. Не винаги ще ви утеши и ще ви накара да се чувствате щастливи, сигурни и позитивни.

Животът е пълен с неща, които могат да ни обидят, наранят, засегнат или разтърсят. Такъв е той – животът. Така е устроен. Ако някой говори с повишен тон, вие ще го почувствате. Но умът може да продължи нататък и да се засегне: „О, много ме заболя, когато тя се изказа така; това не беше приятен тон. Почувствах се много наранен. Аз никога и с нищо не съм я засягал.”

Пролифериращият ум продължава в същия дух, нали? – вие сте разтърсени, наранени и засегнати! Но ако размислите, ще осъзнаете, че това е просто чувствителност. Когато съзерцавате по този начин, това не е опит да не чувствате нищо. Когато някой ви говори с нелюбезен тон, не е като не изпитвате нищо. Не се опитвате да бъдете безчувствени. По-скоро се опитваме да не правим погрешна интерпретация, да не го приемаме на личностно ниво.

Да имате балансирани емоции означава хората да ви казват оскърбителни неща и вие да ги понасяте. Вие имате баланса и емоционалната сила да не се обиждате, засягате и разтърсвате от това, което се случва в живота. Ако вие сте някой, който винаги е нараняван или засяган от живота, винаги трява да бягате и да се криете или да си намерите група от раболепни подмазвачи, с които да живеете, хората, които да ви казват: „Чудесен си, Аджан Сумейдо!” „Наистина ли съм чудесен?” „Да.” „Просто така говорите, нали?” „Не, казвам го най-искрено и сърдечно.” „Онзи човек там не мисли, че съм чудесен.” „Той е глупав.” „И аз така си помислих.” – Това е като приказката за новите дрехи на царя, нали? Трябва да търсите специална среда, така че всичко да е утвърждаващо за вас – безопасно и в никакъв случай не застрашаващо.

Избрано от: „Четирите благородни истини“, Аджан Сумейдо
Източник: 
gorskovreme.com
Снимки: amaravati.org