„Огледалото е не само образ, но и слово. Затова трябва да се опитаме да разберем, че светът на другия не е наш, че няма свят, който можем да поделим. Може да създадем общо пространство за нас двамата.“
~ Хорхе БУКАЙ, „Пътят на срещата“
(Echo and Narcissus, 1903, John William Waterhouse)
♥ Легендата за Нарцис и Ехо
Нарцис бил толкова красив юноша, че дори боговете на Олимп се възхищавали на хубостта му. Веднъж, докато пиел вода от едно езеро, боговете изпратили Купидон, за да го прониже с една от стрелите си. Така Нарцис се влюбил в собственото си отражение. И то дотолкова, че никой вече не му се струвал привлекателен, въпреки че всички се влюбвали в него. Така го наказали боговете – да страда безкрайно, лишен от радостта да обича.
Нимфата Ехо също била жертва на проклятие – жената на Зевс я била лишила от дар слово. Афродита, богинята на любовта и красотата, се смилила над Ехо. Не можела да отмени наказанието, но го смекчила, като й позволила да говори, но само за да повтаря онова, което другите й казват.
Легендата разказва, че веднъж Нарцис вървял край брега на една река, тъжен както винаги. Видяла го нимфата Ехо, скрита в гъсталака. И тя като всички, които срещали Нарцис, се влюбила в юношата, но не се осмелила да излезе насреща му, защото не можела да му каже нищо, освен ако той пръв не я заговорел. Заплакала от мъка.
– Кой е там? – попитал Нарцис, когато чул плача й.
– Кой е там ? – отвърнала Ехо.
– Аз съм Нарцис. Ти кой си?
– Аз съм – повторила Ехо.
– Излез, искам да те видя – рекъл юношата.
– Искам да те видя – казала Ехо.
– Ела насам! – викнал Нарцис.
– Насам – повторила Ехо, – насам.
Нарцис се уплашил, че това е някоя нова уловка на боговете, и не посмял да навлезе в гъсталака.
– Ти не разбираш ли, че имам нужда да обикна някого? - попитал Нарцис.
– Ти не разбираш – отвърнала Ехо, плачейки.
– Ако не излезеш веднага, тогава си върви... и сбогом – рекъл Нарцис.
– Сбогом – повторила Ехо, – сбогом... сбогом...
Красивият юноша почувствал, че любовта най-после стига до сърцето му. Може би защото още не бил видял любимата си и нямало образ, с който да я сравнява; може би защото гласът й само повтарял собствените му думи... но без някаква особена причина Нарцис най-после се бил влюбил.
– Върни се – извикал той. – Обичам те.
Било обаче късно... девойката вече не можела да го чуе.
Нарцис седнал на брега на реката и заридал.
Плакал както никога дотогава, през целия ден и през цялата нощ. Толкова плакал, че на сутринта, когато слънцето изгряло, тялото му било изсъхнало и той се бил превърнал в цвете – нарцис, който оттогава расте по речните брегове, наведен над водата, сякаш плачейки над отражението си.
♥
Това, което Нарцис чувал от Ехо, било отражението на собствените му думи, но тъй като бил влюбен в собствения си образ, той се влюбил и в собствените си думи – единственото, което Ехо можела да му каже.
В мита огледалото е не само образ, но и слово. Външният свят е възприятие, абстракция. Ние имаме вътрешен регистър на външния свят. Затова трябва да се опитаме да разберем, че светът на другия не е наш, че няма свят, който можем да поделим. Може да създадем общо пространство за нас двамата. Външният свят е стимул, а вътрешният е възприятието, но аз не общувам с външния свят.
Например аз те виждам и за мен ти си такъв, какъвто те виждам. Тогава какъв си ти? Как обаче да знам? Единственото, което знам за теб, е как аз те виждам. По същия начин това, което ти знаеш за мен, е онова, което виждаш, а не това, което съм. С други думи, няма външен свят, по който да се ориентираме. Възприемането на външния свят е толкова относително, че ние интерпретираме нещата в зависимост от това как ги виждаме.
От: „Пътят на срещата“, Хорхе Букай, ИК Хермес, 2014 г.
Картина: Echo and Narcissus, 1903, John William Waterhouse, en.wikipedia.org
