„Прикованият към легло болен тръпне с деня на своите близки, които са по-равнодушни и обръгнали на собствените си пъстри преживелици.“
♥ Пътуване към себе си
…Животът на майка ми преди моята поява на бял свят е станал напълно мой. Още от детството ми в нейните разкъсани, случайно избликващи спомени, в нейните повтарящи се безброй пъти разкази на вечеря, в нейните внезапни натъжавания и избухвания в смях – аз съм изживяла ден по ден нейното детство и младините й. Образи на учители и съученици, на съседи и знаменитости от малкия град, мамини приятелки и техните съдби, далечни и близки роднини, всички отдавна умрели, невиждани от мене лица и характери, влизат в тъканта на моя живот, на моите собствени представи и чувства. Някои образи от тях са по-живи от мнозина живи, които ме заобикалят. Дълбоко в мене са впечатани калните пътища, по които е вървяла някогашната селска учителка на връщане от града след празниците. Кучета лаят по мене, аз ходя от къща на къща да събирам дечурлигата, че бащите им не ги пущат на училище, защото няма кой да кара говедата на паша.
Ако надникнеш в мене, ще видиш майка ми и нейната майка, и още безброй наслоени образи. Бездънен кладенец е един малък човешки свят. Да понесеш не само собствения си живот с непоносимите вълнения и болки, но да изживееш и чужди изживявания, да включиш в себе си и много чужди образи, противоречиви, несъвместими. Да минеш не само през чуждите патила и случки, но и най-тънките нюанси на чуждите емоции да минат през тебе – да ги изживееш така, както другият ги е изживял, и в същото време така, както ти самият по своему, съвсем различно ги усещаш. Дори често чуждият живот става по твой, по-силно те вълнува, намираш в него повече осъществен себе си, отколкото в собствения си живот. Така няма сиво съществование. Колкото и бедна външно да е една човешка съдба, тя обгръща безброй други съдби. В единицата се съдържа множествеността. Дори колкото по-безцветен е твоят живот, толкова по-интензивно поглъщаш чуждите непостижимо интересни съдби, обогатяваш ги със своята жажда и ги правиш кръвно свои. Прикованият към легло болен тръпне с деня на своите близки, които са по-равнодушни и обръгнали на собствените си пъстри преживелици. А той не спи нощем, попива в себе си техните тревоги и радости. Истинският човешки живот е съставен от много чужди, от всички чужди съдби, които са се кръстосали с неговата. Гаснещият старец, който прехвърля като бобени зърна ден по ден спомените си, преживява не само своя живот, но и живота на близки и далечни. Каква необятност в един малък човек! Той се разклонява и става многочислено същество. Понякога частта е по-голяма от цялото. Един дребен, невзрачен човечец може да включи в себе си цяла върволица хора и цяло поколение, и цяло общество. Това е единствен начин да се осъществиш, в пълен капацитет. Каква е тая сложна, свръхфина биологична апаратура? Дали някога ще ми дадат възможност да направя своето откритие?
От: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985
Снимка: Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg
