„В аристократичните времена, което е ценно, няма цена; в демократичните времена, което няма цена, няма ценност.“
„Читателят няма да намери афоризми на тези страници. Кратките ми изречения са цветните точки в картина на „поантилист”, споделя красивият ум и безкомпромисен схолиаст Николас Гомес Давила (1913-1994). Неговите схолии (коментари в полето или между редовете на ръкописите) са издадени в два основни сборника през 1970-те и 80-те и изпълват близо 1500 страници. В първото издание на негови мисли през 1954 г., озаглавено просто Notas, Давила описва литературния си жанр по следния начин: „Тези записки не претендират да научат когото и да било на каквото и да било; те са създадени, за да държат моя собствен живот в състояние на определено напрежение… Опитвам се да предложа само скици на една идея, леки жестове, които ни помагат да се приближим към нея… Тъй като за мен те нямат никаква ценност, те стават записки, глоси, схолии – най-сдържаният и близък до мълчанието словесен израз… Кратката бележка не злоупотребява с търпението на читателя и заедно с това ни помага да видим онова, което сме искали да напишем, в окончателен вид, преди чувството за мярка да ни попречи да продължим…“
(1913 ~ 1994)
Нашата епоха произвежда по-лесно от други това, за чието производство не се изисква талант.
Както в обществото, така и в душата, когато отстъпват йерархиите, настъпват нагоните.
Който не подушва миризмата на сяра в модерния свят, е лишен от обоняние.
Този, който не се приспособява към живот сред противоречиви очевидности, накрая се приютява сред добре подредени измами.
Модни стават тези философии, които внимателно избягват проблемите.
Духовната нищета е цената на индустриалното благоденствие.
Социализмът е търговското име на държавния капитализъм на електоралния пазар.
Глупакът нарича „предразсъдъци“ заключенията, които не разбира.
Днешният човек разглежда дори най-безобидната истина като непоносима дързост.
Съвременните политически доктрини таят в себе си идеологията на приспособенчеството. Последната политическа идея беше Свещената римска империя.
Демократичните времена изобилстват от неприкосновени теми. Расата, болестите, климатът се оказват пиперливи въпроси. Позорно е всичко, което може да подскаже, че човечеството не е causa sui. (причина на самото себе си)
Легионите на съвременния човек все още не знаят, че в кралския кортеж, който придружават, пътува един мъртъв император.
Да се греши е човешко, да се лъже е демократично.
В аристократичните времена, което е ценно, няма цена; в демократичните времена, което няма цена, няма ценност.
За съвременния човек „да намери себе си” означава да се разтвори в някакъв колектив.
Високопарността на посланика обикновено е пропорционална на незначителността на посланието.
„Съгласие на човека със самия себе си” – ето точното определение на глупостта.
Принципът на индивидуализация в обществото е вярата в душата.
Неприлично, дори сквернословно е да се говори на човека за „прогрес“, когато всички пътища минават между погребални кипариси.
Проблемите на цялата тази „съвременна младеж“ са съвършена скука.
„Безкласово общество“ е онова, в което няма нито аристокрация, нито народ. Там в обращение е само еснафът.
Равенството не е емпиричното изражение на справедливостта: то е дяволската ѝ версия. Тщеславие, не позволяващо да го почитат.
Главният грях не е нарушаването на етичните предписания, а отхвърлянето на нашата зависимост.
Активизмът има само един предел – ада.
Днес, за предизвикването на големи катастрофи не са нужни велики амбиции, достатъчна е купчина малки грехове.
От: ngdavila.wordpress.com
Снимка: Nicolás Gómez Dávila
