Пропускът като единица мярка за важност – лирично от Ралиновото саркастично перо.
(Портрет на Радой Ралин, дело на проф. Николай Йорданов, 1976 г.)
Балада за пропуските
Изтъкнат деятел от здравния сектор,
на Градските бани той беше директор.
Когато на този пост бе назначен,
реформи започна от първия ден.
Решил бе да сложи той в службите ред,
затуй подреди си широк кабинет,
натъпка го с тежки, мешинни кресла –
паркета с персийски килими постла,
кристален, голям полилей окачи,
врата открехнеш ли, да проличи,
че вече напред сме, че всеки нов час
все по-висок става стандартът у нас.
Делата да тръгнат с по-класов подход,
постави той „Пропуск“ пред самия вход.
И всичко вървеше напълно добре!
Потърсиш ли шефа, отвън ще те спре
пред будката важен, наперен старик,
ще иска паспорта ти в същия миг.
Приемаше с пропуск директорът нов!
С какво вдъхновение, с колко любов
накрая поемаше пропуска сам
и важно нанасяше подпис голям.
Но кратко туй пропускно щастие бе!
Един ден (туй гръм бе от ясно небе…)
директорът снет бе от поста висок,
напълно внезапно, без всякакъв срок.
В кварталната баня, до тъмно кьоше,
навряха директора в ниско гише.
Там цял ден билети продаваше той
и цял ден прииждаха хора безброй,
крещяха нахално в ушите му чак:
„На мен – втора класа!“, „Бельо и телляк!“
И бившият шеф с огорчено сърце
пред тях машинално сновеше ръце.
Със всичко, със всичко се той помири,
със свойта заплатица дребна дори,
едно го изпълваше само с тъга
– без пропуск дохождат при него сега!
А как би потръгнало всичко във ред:
изкарал си пропуск – и после билет!
Подава ти сръчно билетчето той
и слага на „пропуск“-а подписа свой…
Че иначе могат шпионин и враг
да искат билет за бельо и телляк.
Не! Служба без пропуск съвсем не върви!…
И как туй отгоре не виждат, уви!
Тъй ставаше той озлобен, мълчалив
и целият свят му изглеждаше крив.
Откакто туй стана, не мина година,
директорът бивш залиня и почина…
1954
От: „Планината се срина“, Радой Ралин, Избрани творби в два тома, изд. „Български писател“, 1984
* Портрет на Радой Ралин, дело на проф. Николай Йорданов, 1976 г., ДА „Архиви“
