„В онази мрачна стаичка в приземния етаж на Окли стрийт мама разкри пред очите ми най-нежната светлина, която светът някога е познавал…”
(Portrait of Hannah Chaplin, c.1885)
Когато съдбата се бърка в участта на човека, за нея няма ни милосърдие, ни справедливост. Така се отнесе тя и с мама. Мама никога не успя да възвърне гласа си. Както есента преминава в зима, така и нашето материално положение ставаше от лошо по-лошо. Въпреки, че мама беше предвидлива и беше спестила малко пари, те много скоро се стопиха подобно на нейните бижута и други дребни неща, които тя залагаше, за да можем да живеем, с надеждата, че гласът й ще се върне.
Междувременно от трите комфортни стаи, които заемахме, се преместихме в две, после в една. Имуществото ни намаляваше, а кварталите, в които се местехме, бяха все по-мрачни и по-бедни.
Мама се обърна към религията, предполагам с надеждата, че това ще върне гласа й. Тя редовно отиваше в Христовата черква на Уестминстър бридж роуд и всяка неделя аз трябваше да седя през цялото време, докато на органа свиреха музика от Бах, и да слушам с мъчително нетърпение свещеника Ф.Б. Мейър, чийто пламенен и драматичен глас отекваше в централната част на черквата като шума на влачещи се крака. Проповедите му вероятно са били затрогващи, защото от време на време виждах как мама тихичко изтрива сълза, а това ме караше да се чувствам малко неловко.
Откакто мама стана религиозна, тя рядко се срещаше с приятелите си от театъра. Театралният свят се беше изпарил, беше се превърнал само в спомен. Имах чувството, че винаги сме живели при тези отвратителни условия. Тази година ми се стори безкрайна мъка. Сега живеехме в безрадостен полумрак. Да се намери работа беше трудно, а мама, която не знаеше нищо друго освен работата си на сцената, срещаше допълнителни затруднения. Дребничка, нежна и чувствителна, тя беше изправена срещу ужасни трудности в тази викторианска епоха, в която богатството и мизерията стигаха до крайност и жените от бедните класи почти нямаха друг избор, освен да станат слугини или робини в работилниците. Понякога мама намираше работа като болногледачка, но рядко и за кратко време. Тя обаче беше изобретателна – тъй като някога сама си беше шила костюмите за театъра и добре умееше да борави с иглата, сега тя успяваше да припечели по някой и друг шилинг, като шиеше дрехи за членовете на църквата. Но това едва стигаше за издръжката на трима ни. Поради пиянството на татко неговите театрални ангажименти, както и седмичните му вноски от десет шилинга за нашата издръжка, ставаха все по-нередовни.
Спомням си една вечер в едничката ни стая в мазето на Окли стрийт. Лежах в леглото и укрепвах здравето си, след като бях прекарал треска. Сидни беше във вечерното училище и бяхме сами с мама. Беше късно следобед и тя седеше с гръб към прозореца, четеше, играеше и по своя неподражаем начин ми обясняваше Новия завет, любовта и състраданието на Христос към бедните и към малките деца. Възможно е вълнението й да се е дължало на болестта ми, но тя даде най-блестящата и затрогваща интерпретация на Христос, която някога съм чувал и виждал. Говореше ми за неговата търпимост и разбиране; за жената, която съгрешила, и която искали да убият с камъни, и за думите му към тълпата: „Нека този между вас, който никога не е грешил, пръв хвърли камък върху нея.”
Тя чете, докато се здрачи, само прекъсна, колкото да запали лампата, и после взе да ми разказва за вярата, която Исус вдъхвал на болните, и за това, че било достатъчно те само да се докоснат до крайчеца на дрехата му, за да се излекуват.
Разказа ми за омразата и завистта на първосвещениците и на фарисеите, и ми описа Христос, разказа ми за неговото залавяне и за спокойното му и достойно държане пред Пилат Понтийски, който умивайки ръцете си, казал (това тя изигра с театрален шарж): „Не намирам вина в този човек!” Разказа ми как снели дрехите му, бичували го и сложили трънен венец на главата му, как започнали да му се подиграват и да го оплуват с викове: „Привет, царю юдейски!”
Докато четеше, очите й се наливаха със сълзи. Разказа ми за Симон, който помогнал на Исус да изнесе кръста си, и за трогателния поглед на благодарност, отправен му от Исус; за покаялия се крадец, умиращ на кръста до него, който му поискал опрощение; за думите на Исус: „Днес ти ще бъдеш с мен в рая”; за това, как Исус погледнал от кръста към майка си и казал: „Жено, виж сина си!” И за това, как в смъртната си агония извикал: „Господи, защо ме изостави?” На това място и двамата се разплакахме.
- Виждаш ли колко човечен е бил? – каза мама. – Като всички нас и той е изпитвал съмнение.
Мама така ме увлече тази вечер, че исках да умра още същата нощ и да срещна Исус. Но мама не беше толкова ентусиазирана.
- Исус иска ти най-напред да живееш и да изпълниш това, което ти е преподпределено тук, на земята – каза тя.
В онази мрачна стаичка в приземния етаж на Окли стрийт мама разкри пред очите ми най-нежната светлина, която светът някога е познавал и която е дарила литературата и театъра с най-възвишените и богати теми - любовта, милосърдието, човечността.
Избрано от: „Чарлс Чаплин. Моята автобиография”, изд. Колибри
Снимки: Portrait of Hannah Chaplin, c.1885, who worked as a music hall performer under the stage name "Lily Harley" - commons.wikimedia.org
