„Притежавайки толкова превъзходна представа за човека и за битието, Юго така и не е открил как да я въплъти в действителност.“
Из предговора на Айн РАНД към „Деветдесет и трета година“ на Виктор ЮГО
Задавали ли сте си въпроса какво са изпитвали първите ренесансови хора, когато – измъквайки се от продължителния кошмар на Средновековието, през който уродливите чудовища и гаргойлите на средновековното изкуство са били единствените отражения на човешката душа – са погледнали света с нов, свободен, непрепятстван от нищо поглед и са преоткрили статуите на гръцките богове, забравени под купища развалини? Ако сте си задавали този въпрос, вие самите можете да изпитате същото неповторимо емоционално изживяване, когато преоткриете романите на Виктор Юго.
Разстоянието между неговия и нашия свят е изумително кратко – той умира през 1885 г., – но разстоянието между неговата вселена и нашата трябва да бъде измерено в естетически светлинни години. За американската публика той е буквално непознат, ако не се броят няколко обезобразени руини на големия екран. Произведенията му рядко се обсъждат в литературните курсове в нашите университети. Той е погребан под естетическите отломки на нашето време – когато гаргойлите отново ни се хилят зловещо, но не от кулите на катедралите, а от страниците на безформени, лишени от фокус, скарани с граматиката романи за наркомани, безделници, убийци, алкохолици, психопати. Той е невидим за новите варвари от нашата епоха така, както изкуството на Рим е било невидимо за техните духовни прародители, при това поради същите причини.
И въпреки всичко Виктор Юго е най-великият писател в световната литература…
Съвременните читатели, и особено младите хора сред тях, които са израснали с онзи тип литература, редом с която Зола изглежда романтик, трябва да бъдат предупредени, че първата среща с Юго може да ги шокира: това е все едно от мрачно подземие, пълно със стенанията на гниещи полутрупове, да излезеш под ослепителната слънчева светлина. Ето защо – като един вид интелектуален набор за първа помощ – аз бих предложила следното.
Не търсете познати ориентири – няма да ги намерите; вие влизате не в задния двор на „съседите“, а в една вселена, за чието съществуване не сте и подозирали.
Не търсете „съседите“ – ще се срещнете с една раса от титани, които биха могли и би трябвало да са били ваши съседи.
Не казвайте, че тези титани са „нереални“, защото не сте ги виждали преди – подложете на съмнение своето зрение, а не това на Юго, подложете на съмнение своите убеждения, а не неговите; неговата цел не е била да ви покаже това, което вече сте виждали хиляда пъти.
Не казвайте, че постъпките на тези титани са „невъзможни“, тъй като те са героични, благородни, интелигентни, красиви – помнете, че малодушните, покварените, глупавите, грозните дела не са всичко, на което е способен човекът.
Не казвайте, че тази сияйна нова вселена е „бягство“ – ще станете свидетели на битки по-тежки, по-изтощителни, по-трагични от всички онези, които сте виждали на уличните ъгли пред билярдните зали; разликата е само тази: тези битки не се водят заради жалка миза.
Не казвайте, че „животът не е такъв“ – запитайте се: чий живот?
Това предупреждение е необходимо поради факта че философската и културната дезинтеграция на нашата епоха – която принизява човешкия интелект до обвързаната с конкретното и с настоящия момент перспектива на дивака – е довела литературата до състоянието, в което понятието „абстрактна универсалност“ вече се приема в смисъл на „статистическо мнозинство“. Да се подходи към Юго с подобен интелектуален инструментариум и подобен критерий е не просто безплодно, а по-лошо. Да се критикува Юго заради това, че неговите романи не са посветени на всекидневните баналности на живота на средностатистическите хора, е все едно да се критикува един хирург за това, че оперира хора, а не бели картофи. Да се разглежда като провал на Юго факта, че неговите герои са „внушителни“, е все едно да се разглежда като недостатък на един самолет факта, че той лети.
„Деветдесет и трета година“ (Quatrevinght-treize) е последният и един от най-добрите романи на Юго. Той е чудесно въведение към неговото творчество: по отношение на повествованието, стила и духа той представлява концентрираната същина на онова, което е неповторимо „юговско“.
Темата на „Деветдесет и трета година“ – която звучи в гениално неочаквани вариации при всички значими събития от повествованието, която е мотивиращата сила на всички герои и събития и ги интегрира в неизбежен ход към великолепна кулминация – е верността на човек към неговите ценности.
„Величие“ е единствената дума, която назовава лайтмотивът в „Деветдесет и трета година“, както и във всички романи на Юго – както и лайтмотивът на неговото усещане за живота. И може би най-трагичният конфликт не е в романите му, а в самия им автор. Притежавайки толкова превъзходна представа за човека и за битието, Юго така и не е открил как да я въплъти в действителност. Той е изповядвал съзнателни убеждения, които са противоречали на неговия подсъзнателен идеал и са правили прилагането му на практика невъзможно.
Той никога не е превърнал усещането си за живота в концептуални термини, не се е запитал какви идеи, убеждения или психологически условия са необходими, за да може хората да постигнат духовния ръст на неговите герои. Неговото отношение към интелекта е крайно двусмислено. Сякаш Юго творецът е надвил Юго мислителят; сякаш един велик ум така и не е направил разлика между процеса на творческото сътворяване и процеса на рационалното мислене (два различни метода за използване на човешкото съзнание, които не е задължително да се сблъскат, но и не са едно и също); сякаш неговото мислене се е състояло от образи, както в творчеството му, така и в собствения му живот; сякаш е мислил в метафори, а не в понятия, в метафори, които – подобно на щрихирани символи и прости приближения – са обозначавали огромни емоционални заплетености. Сякаш широките емоционални абстракции, с които е боравил като творец, са го направили прекалено нетърпелив за задачата щателно да дефинира и идентифицира онова, което по-скоро е усещал, отколкото е знаел – и затова той е посягал към всички налични теории, които изглежда са конотирали, вместо да денотират неговите ценности.
Мислителят Юго е бил архетипален пример за добродетелите и фаталните грешки на XIX в. Той е вярвал в безграничния, автоматичен човешки напредък. Вярвал е, че невежеството и бедността са единствените причини за злото сред хората. Изпитвайки огромно несистематично човеколюбие, той е горял от желание да унищожи всяка форма на човешкото страдание и е обявявал целите си, без да мисли за средствата: искал е да премахне бедността, без да има представа кое ражда богатството; искал е хората да бъдат свободни, без да има представа какво е необходимо, за да се осигури политическа свобода; искал е да постигне всеобщо братство, без да има представа, че това не може да се осъществи със сила и терор. Приемал е разума като даденост и не е виждал катастрофалното противоречие в опита той да бъде съчетан с вярата – макар че неговата определена форма на мистицизъм не е била от низшата ориенталска разновидност, а е била по-близо до гордите легенди на древните гърци и неговият Бог е бил символ на човешкото съвършенство, пред когото той се е кланял със своеобразна надменна увереност, едва ли не като пред равен или личен приятел.
Теориите, с чиято помощ мислителят Юго се е опитвал да осъществи това, не принадлежат към вселената на твореца Юго. Когато са били приложени на практика, те са постигнали точно обратното на ценностите, които той е познавал само като усещане за живота. Творецът Юго е платил цената за това смъртоносно противоречие. Макар да няма друг творец, който да е създал толкова дълбоко радостна вселена като неговата, във всичките му произведения има печална трагична нотка. Повечето от романите му завършват трагично – сякаш той не е могъл да конкретизира формата, в която героите му биха могли да тържествуват на този свят, и е могъл само да ги остави да загинат в битка, като духът им си остава непрекършен като единственото свидетелство за верността им към живота; сякаш за него земята, а не небето е била обектът на желание, до който той така и никога не е успял напълно да достигне или да го спечели.
Такъв е характерът на конфликта му: явен мистик в съзнателните си убеждения, той е бил страстно влюбен в земния живот; явен алтруист, той е боготворял величието на човека, а не неговото страдание, слабости или лошотия; отявлен защитник на социализма, той е бил яростно непримирим индивидуалист; отявлен защитник на доктрината, че емоциите са по-висши от разума, той е постигнал величието на своите герои, като ги е направил изключително съзнателни, дълбоко съзнаващи своите мотиви и желания, абсолютно съсредоточени върху реалността и подчиняващи действията си на това – от майката селянка в „Деветдесет и трета година“ до Жан Валжан в „Клетниците“.
Из: „Романтически манифест“, Айн Ранд („Предговор“ на Айн Ранд към „Деветдесет и трета година“ от Виктор Юго), ИК МаК; Изток-Запад, 2011
Снимка: Victor Hugo, commons.wikimedia.org