„Погледни хората, смили се над тях. Погледни себе си сред хората, смили се над себе си.“
(1883 ~ 1957)
Човечеството
Не говориш ти. Нито само твоето племе е това, което вика в теб; безбройните поколения на човеците – бели, жълти, черни – се втурват и викат в теб.
Освободи се и от племето; мъчи се да изживееш целия борещ се човек. Погледни го как разкъса пъпната си връв с животните, как се мъчи да се изправи, да опитоми дивите крясъци, да опази огъня сред камънаците, да съхрани разума в костите на черепа си.
Нека те обладае милост към това същество, откъснало се една сутрин от маймуните, голо, беззащитно, без рога и зъби, само с една искра в мекия си череп.
Не зная откъде идва и къде отива. Но иска, обичайки, работейки, убивайки, да завладее земята.
Погледни хората, смили се над тях. Погледни себе си сред хората, смили се над себе си. В мътния сумрак на живота се докосваме един друг, търсим се, питаме се, вслушваме се един в друг; викаме за помощ!
Препускаме. Знаем, че препускаме към смъртта, но не можем да спрем. Препускаме.
Държим една свещ и препускаме. За миг лицето ни се осветява; но бързо-бързо предаваме свещта на сина си и изведнъж угасваме, слизаме в Ада.
Майката гледа напред към дъщерята; дъщерята също гледа напред, оттатък тялото на мъжа си, към сина – ето как върви по тази земя Невидимият.
Всички ние – безмилостни – гледаме напред, тласкани отзад от гигантски, непогрешими, тъмни сили.
Надигни се от временния окоп на тялото си и обърни поглед назад, към вековете. Какво виждаш? Животни, целите в кръв и косми, обезумели се надигат от калта. Животни, целите в кръв и косми, слизат от планините.
Двете армии, ръмжейки, се сблъскват – както мъжът и жената – и се превръщат в купчина кръв, мозък и кал.
Погледни; народите никнат като трева от пръстта и пак в пръстта падат – богат тор за бъдещите сеитби. А земята затлъстява от пепелта, от кървите и мозъците на хората.
Безбройни са и онези, които се изгубват по средата на пътя; раждат се и умират безплодни. Изведнъж в мрака се отварят пропасти, цели народи пропадат в тях, безсмислени заповеди се дочуват сред безумната врява и, ужасено, човешкото стадо се разпилява.
Изведнъж усещаме под нас и около нас, и в бездната на нашето сърце слепите, ненаситни, безсърдечни и безумни сили.
Сред бурно море плаваме, съзираме го в проблясъка на една жълта светкавица; на една черупка доверихме богатствата си, децата си, боговете си.
Мрачни вълни от гъста кръв са вековете – надигат се и се спускат. Всеки миг е отворена бездна.
Съзерцавай тъмното море, без да се замайваш, всеки миг гледай бездната в очите – без въображение, без нахалство, без страх. Без въображение, без нахалство, без страх. И не само това; направи още една крачка; бори се, за да придадеш смисъл на безсмислените битки на човека.
Тренирай сърцето си да управлява колкото се може по-широка арена. Обхвани с погледа си един век, после два века, после три, десет, колкото можеш да издържиш, от пътя на човека. Дресирай окото си да следи движението на народите в необятните исторически пространства.
Потапяй се с търпение и с любов, с висок алтруизъм в това видение, докато полека-лека светът започне да диша в теб – да се осветят борещите се, да се срещнат в сърцето ти, да се опознаят братята.
Сърцето обединява, каквото умът разделя, надскача арената на нуждата и превръща битката в любов.
Пази равновесие над всепоглъщащата пропаст и се опитвай да сложиш ред във видението. Повдигни пъстрия капак на мистерията – звездите, моретата, хората, идеите; придай образ и смисъл на аморфната безсмислена безкрайност.
Събери в сърцето си всичките кошмари, възстанови всичките елементи. Спасението е един кръг; затвори го!
Какво ще рече щастие? Това, да преживяваш всичките нещастия. Какво ще рече светлина? Това, да поглеждаш с бистро око целия мрак.
Ние сме само една скромна буква, една сричка, една дума в гигантската Одисея. Ние сме потопени в една гигантска мелодия и блестим там, както дребните водорасли блестят в морето.
Какъв е нашият дълг? Да вдигнем за миг глава от текста и, доколкото дъхът ни стига, да вдишваме от всеобщата мелодия.
Да слеем перипетиите, да осмислим пътуването, непрестанно да се борим с хората, боговете и животните и бавно, търпеливо, като плът от своята плът, да съграждаме в нашите умове Итака.
Бавно, със страшни мъки, като остров се надигат от океана на нищото творенията на човека.
На този харман работят, любят се, надяват се и изчезват поколенията. Нови поколения стъпват върху труповете на бащите, продължават делото им в бездната и се мъчат да опитомят ужасната мистерия; как? – обработвайки една нива, целувайки една жена, изследвайки един камък, едно животно, една идея.
Започват земетръси, островът се люлее, от едната страна пропада, от другата се надига от мрачните вълни.
Морски работник е разумът и работата му е да ашладисва хаоса.
От всичките тези поколения, от всички нещастия и радости, от любовите, от войните, от идеите извира един чист и спокоен глас; чист и спокоен, защото носи всичките грехове и безпокойства на борещия се човек, надминава ги и се издига.
От дълбините на цялата тази човешка маса, някой се катери с нокти и зъби, цял облян в сълзи и кърви: мъчи се да се спаси.
Да се спаси от кого? От тялото, което го затваря, от народа, който го държи, от плътта, от сърцето и от разума на човека.
– Господи, кой си ти? Като Кентавър се изправяш пред мен – с ръце, протегнати към небето, с крака, забити в калта.
– Аз съм Онзи, който вечно се изкачва!
– Защо се изкачваш! Мъчиш се, бориш се, воюваш да се измъкнеш от животното. От животното и от човека. Не ме изоставяй!
– Боря се и се изкачвам, за да не потъна. Простирам ръцете си, хващам се за топлите тела, издигам глава над разума, за да дишам; задушавам се навсякъде, никъде не се побирам!
– Господи, защо трепериш?
– Страх ме е! Черното нагорнище няма край. Пламък е главата ми и вечно гори; а духът на нощта вечно духа да ме угаси. Борбата ми всеки миг е застрашена. Борбата, която водя във всяко тяло, постоянно е в опасност. Вървя, спъвам се в месата им като среднощен скитник и викам: Помощ!
Из: „Аскетика“, Никос Казандзакис, превод Панос Статоянис, изд. Архетип, София, 1993
Снимка: imdb.com