„Всички, които са обичали истината и благото заради самите истина и благо, биват приети на Небето. Онези, които са обичали много, се наричат мъдри; онези обаче, които са обичали по-малко, се наричат прости.“

Знаменитият шведски учен, теолог и теософ Емануел Сведенборг (1688 ~ 1772) за Небесната разумност и Божиите истини в живота, назаем от книгата му „Небе и Ад“ (ИК Кибеа).

(Nardo di Cione (1320-1366), Hell, 1350s)

Вярва се, че мъдрите ще добият на Небето повече слава и почит от простите, понеже при Даниил е казано: „И разумните ще сияят като светила на твърдта, а ония, които са обърнали мнозина в правда - като звездите, вовеки, за всякое“ (Даниил, 12:3). Но малцина знаят кого да разбират под „разумни“ и под „ония, които обръщат в правда". Както обичайно смятат, това са хората, които наричат учени или ерудити, особено онези, които са учителствали в Църквата, превъзхождайки другите в доктрината или проповедта, а между тях толкова повече онези, които са обърнали мнозина във вярата. Всички те минават за разумни на земята, но не на Небето, за което става дума, ако тяхната разумност не е небесна. Каква е тя, ще се каже сега в онова, което следва.

Небесната разумност е вътрешна разумност, идваща от любовта към истината не заради някаква слава на земята или пък слава на Небето, а заради самата истина, която прониква вътре в човека и му носи наслаждение. Който е докоснат от самата истина и се е насладил на самата истина, той е докоснат от небесната светлина и й се е насладил, а онзи, който е докоснат от небесната светлина и се е насладил на небесната светлина, в него е Божията истина, дори Сам Господ (защото небесната светлина е Божията истина, а Божията истина от своя страна е Господ на Небето, както се каза по-горе в гл.126-140. Тази светлина влиза само във вътрешните начала на духа, които са устроени за нейното приемане, въздейства им и им доставя наслада, тъй като всичко, което произтича от Небето и се възприема, е изпълнено с удоволствие и наслаждение. От тук идва истинската любов към истината, която е любов към истината заради истината. Онези, които пребивават в това чувство или, което означава същото, в тази любов, пребивават в небесната разумност и сияят като светила на твърдта в Небето; сияят, защото Божията истина свети навсякъде на Небето (виж по-горе гл.132); твърдта на Небето означава според съответствието разумното начало, колкото в ангелите, толкова и в хората, което е изложено на небесната светлина. Обаче онези, които изпитват любов към истината заради слава на земята или заради слава на Небето, не ще могат да сияят на Небето, защото не ги радва и не им влияе самата небесна светлина, а земната светлина; втората обаче без първата е пълен мрак.; тогава при човека преобладава стремежът към собствена слава, която е цел на неговите действия, и щом тази слава е целта, човекът гледа основно себе си, а истините, които му служат за славата, вижда само като средство за постигане на целта. т.е. като негови слугини. Онези, които обичат Божиите истини заради своята слава, виждат в тях себе си, а не Господ, като така обръщат погледа, присъщ на разума и вярата, от Небето към света и от Господ към самите себе си. Ето защо те са в светлината на света, не в светлината на небесата. Във външната форма, това ще рече, пред хората, те изглеждат така умни и вещи, както онези, които пребивават в небесната светлина, тъй като говорят по същия начин, че дори понякога, ако съдим от техния външен вид , с повече мъдрост, понеже са се научили да подражават небесни чувства, подбуждани от любов към себе си. Обаче във вътрешната форма, каквито се явяват пред ангелите, те са съвсем различни. От тук може да се установи донякъде кои се разбират под разумните, дето сияят на Небето като светила на твърдта. Сега ще кажем какво се разбира под онези, които са обърнали мнозина в правда и които светят като звезди.

Под „обръщащи в правда“ се разбират мъдрите, а на Небето мъдри наричат онези, които живеят в благо; в благо там са онези, които веднага прилагат Божиите истини в живота - те стават благо, щом станат част от живота, щом станат воля и любов, а онова, което при належи на волята и любовта, наричат добро. Едните се наричат мъдри, понеже мъдростта е присъща на живота; разумни обаче наричат онези, които не прилагат веднага Божиите истини, а първо ги съхраняват в паметта, от където после ги събират и насочват към живота.

Всички, които са добили разумност и мъдрост на земята, биват приети на Небето и стават ангели - всеки според това, каква и колко е разумността и мъдростта, понеже онова, с което човек се е сдобил на света, остава с него и той го носи след смъртта, като то се развива и се изпълва, само че вече според степените на чувството и желанието за благо и истина, не свръх тези степени. Тези, които са показвали малко чувство и желание, получават малко, обаче толкова, колкото могат да приемат според степента на своята любов. Онези пък, при които е имало много чувство и желание, получават много. Самата степен на чувство и желание служи като мярка, която се изпълва докрай. Ето защо повече се пада на онези, чиято мярка е по-голяма, а по-малко се пада на онези, чиято мярка е по-малка. Така е, понеже любовта, на която са присъщи чувството и желанието, приема всичко, което й подхожда; следователно колкото е любовта, толкова се и приема. Именно това се разбира в думите на Господ: „Защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи“ (Матей, 13:12; 25:29). И: „Мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще ви изсипят в пазвата; защото, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (Лука, 6:38).

Всички, които са обичали истината и благото заради самите истина и благо, биват приети на Небето. Онези, които са обичали много, се наричат мъдри; онези обаче, които са обичали по-малко, се наричат прости; мъдрите са силно осветени, а простите са по-малко осветени: всеки според степента на (своята) любов към благото и истинното. Да обичаш истината и благото заради тях самите значи да ги желаеш и да ги вършиш: онези, които ги желаят и ги вършат, обичат, не онези, които не ги желаят и не ги вършат. Първите са онези, които обичат Господ и са обичани от Него, защото благото и истината идват от Господ и Той живее в тях, именно, в благото и в истината, а после в онези, които с воля и дело приемат в живота благото и истинното. Човекът, разглеждан сам по себе си, не е нищо друго, освен своето благо и своята истина, понеже благото произтича от неговата воля, докато истината произтича от неговия разум, а човекът е такъв, каквато е неговата воля и какъвто е неговият разум. От тук става ясно, че човекът е толкова обичан от Господ, колкото неговата воля е изградена от благото, а неговият разум е изграден от истината. Да бъдеш обичан от Господ е същото като да обичаш Господ, понеже любовта е взаимна: на онзи, който Го обича, Господ дава своята обич.

От: „Небе и ад“, Емануел Сведенборг, ИК Кибеа
Изображение: Nardo di Cione (1320-1366), Hell (details), 1350s, commons.wikimedia.org