„Изолацията и безсилието, тоест фундаменталната неспособност за каквото и да било действие, открай време неизменно са характеризирали формите на тирания.”
Хана Аренд (1906 ~ 1975) е един от най-важните изследователи на тоталитаризма. Тя проследява възникването на тоталитарните тенденции от кризата на националните държави през XIX век, като изтъква ролята на терора като сърцевина на тоталитарното управление, както и тази на пропагандата в отношенията с външния свят, но най-впечатляващи са наблюденията й за изолацията като личностна предпоставка за тоталитарното управление.
(Hannah Arendt, c. 1963)
Терорът има абсолютна власт само над изолирани и настроени един срещу друг инидвиди и поради това основна грижа на всички видове тиранично управление е да постигне такава изолация. Тя може да представлява началото на терора, без съмнение тя е и най-плодотворната почва за него и неизменен негов резултат.
Тази изолация изглежда е дототалитарна, неин отличителен белег е безпомощността на хората, доколкото тяхната сила произтича от съвместните им действия, от съгласуваното им поведение. Изолираните индивиди са безпомощни в истинския смисъл на думата.
Изолацията и безсилието, тоест фундаменталната неспособност за каквото и да било действие, открай време неизменно са характеризирали формите на тирания. Тираничното управление прекъсва политическите връзки между хората и пречи на потенциалните им възможности да се осъществят. Но все пак не всички връзки между индивидите биват заличени и не всички техни способности, унищожени.
Целокупната сфера на личния живот - способността да преживяваш, да се възпроизвеждаш, да мислиш, остава непокътната. Но както знаем, стоманеният обръч на тоталния терор не оставя никакво място за подобен личен живот, а самоналожената тоталитарна логика заличава у хората способността им да преживяват и да мислят така невъзвратимо, както и възможността им да действат.
Онова, което наричаме изолация в политическата сфера, съответства на така наречената самотност в сферата на обществените отношения. Изолация и самотност не са равнозначни. Човек може да бъде изолиран, тоест да изпадне в положение, когато не е в състояние да действа, защото няма кой да действа съвместно с него, без да е самотен. Може да бъде и самотен, тоест да стигне до положение, в което той самият като индивид се чувства лишен от човешко общуване, без да бъде изолиран.
Изолацията представлява онази задъдена улица, в която хората се озовават, когато политическата сфера на живота им, в чиито рамки те действат заедно, устремени към някаква обща цел, бъде срината. Ако изолацията се отнася само до политическата сфера на живота, самотността засяга човешкия живот като цяло.
Тоталитарното управление, както и всички форми на тиранично управление, е немислимо, ако не срине обществената сфера на живота, тоест ако не смаже политическите способности на хората, като ги изолира един от друг.
Тоталитарното господство обаче, в качеството си на тип управление, за пръв път не се задоволява с този вид изолация, а смазва и сферата на личния живот на индивидите. То се основава върху самотата, върху усещането, че изобщо не принадлежиш към този свят, което е един от най-крайните и отчайващи преживявания, поднасяни на човека. Да си излишен, ще рече, че изобщо не принадлежиш към този свят.
Изкореняването може да бъде предпоставка за усещането, че си излишен, също както изолацията може /но не бива/ да е предпоставка за самотност. Сама по себе си, независимо от актуалните исторически причини и новата роля в политиката, самотата е едновременно противоположност на същностните условия на човешката участ и едно от основните преживявания в живота на всеки индивид.
Дори усещането за материално съществуващ и сетивно поднесен свят зависи от връзката между отделния индивид и останалите хора, от общия начин на чувстване /здравия смисъл/, защото иначе всеки би останал в рамките на една своя изолирана реалност, подвеждаща и измамна.
Единствено наличието на общи критерии за здравомислие, което ще рече фактът, че не един индивид, а множество хора населяват земята, ни дава възможност да се доверяваме на непосредствения си сетивен опит. Но е достатъчно да си припомним, че един ден ще трябва да напуснем този общ свят, който ще продължи да съществува както и преди нас, и че ще станем излишни в неговата приемственост, за да осъзнаем какво е самотата – чувството, че всичко и всички са те изоставили.
Самотата не е равнозначна на усамотяване. Когато се усамотите, вие сте уединен, а самотата е най-осезаема, когато сте сред хора. Според Епиктет самотният човек е заобиколен от хора, с които обаче не може да установи контакт, или на чиято враждебност е изложен. Усамотеният, напротив, може да бъде „заедно със себе си”, тъй като хората умеят да „говорят със себе си”. С други думи, когато човек се усамоти, той остава „себе си”, заедно със себе си, което ще рече двама-в-едно, а самотният практически е сам в това едно, изоставен от всички останали.
Всеки мисловен процес, в тесния смисъл на понятието, се осъществява в уединение и представлява диалог между човека и неговото вътрешно аз, но този диалог не се откъсва от света на близките и познатите му, защото те присъстват във вътрешното му аз, с което човекът води мисловния диалог. Проблемът на уединението е, че тази цялост двама-в-едно се нуждае от другите, за да се превърне отново в едно – непроменен индивид, чиято самоличност е невъзможно да се сбърка с друга.
За определянето на самоличността си човек изцяло зависи от другите и именно всемогъщата спасителна благодат на общуването възвръща на уединените тяхната „цялост”, спасява ги от двусмисления диалог на едното, възстановява самоличността и благодарение на това всеки се изразява с уникален глас, принадлежащ на незаменима личност.
Самотата става непоносима, когато човек загуби собствената си същност, която може да бъде осъществена в уединение, но потвърдена като самоличност единствено от надеждни и заслужаващи доверие себеподобни.
Стане ли това, човек губи вяра и в себе си като събеседник в мисловния диалог, и в елементарното упование в околния свят, без което какъвто и да било жизнен опит е немислим. Себе си и светът, и сопсобността да се мисли и да се преживява се оказват изгубени едновременно.
Тоталитарното господство, както и тиранията, съдържа в себе си зародиша на собствения си крах. Но също както страхът и безсилието, от които той се заражда, са антиполитически принципи и тласкат хората към състояние обратно на политическата активност, така и самотата и логически-идеологическата дедукция на най-лошото пресъздават една антисоциална ситуация и таят в себе си принцип, изобщо гибелен за съвместното съществуване на хората.
И все пак организираната самотност е значително по-опасна от неорганизираното безсилие на всички, затиснати от тираничната и произволна воля на един – единствен човек. Опасността се крие във вероятността да бъде опустошен светът такъв, какъвто го знаем – свят, който сякаш във всяко отношение е стигнал своя край, преди от този край да се е зародило и да се е наложило ново начало.
От: „Тоталитаризмът”, Хана Аренд, изд. Панорама
Снимкa: Hannah Arendt, c. 1963., Jewish Chronicle Archive/Heritage-Images, britannica.com