„Като умра, не ми трябва нито пищно погребение, нито помен. Просто ме загърнете във вестник. Аз съм литератор и винаги съм писал за вестниците.“
(16 март 1884 ~ 6 януари 1942)
Има хора, които животът умишлено поставя на изпитания, за да оцени тяхното мъжество, вярност, издръжливост. Те не са любимци на съдбата, макар никога да не я предизвикват; те не са галеници на политическите събития, макар да са честни и добросъвестни граждани; тях славата не ги отрупва приживе с венци и славословия, макар Орисницата тайно да знае, че са призвани за безсмъртие. Те живеят сред другите невидимо, незабележимо, просто като дишането и кротко като усмивката. И си отиват неразбрани, но вътрешно удовлетворени.
Така минава животът и на Александър Беляев. Роден е на 16 март 1884 г. в Смоленск, тогава глухо провинциално градче, в семейството на свещеник. Съдбата отрано посяга към най-близките му: по-големият брат Василий се удавя като студент, по-малката сестра Нина умира на десетгодишна възраст от рак на черния дроб. И без това дълбоко религиозни, след тези сътресения родителите на Саша се затварят в крепостта на мистичното си преклонение пред божията воля. Детството му е като всяко детство в малкия град: по равно веселие и тъга, повечко глад, жизнерадостни закачки и близък контакт с природата.
После идва местната Духовна семинария с нейните уморителни молитви, бой с пръчки, почти затворнически режим и пълна безпросветност. Затова, когато в 1901 г. излиза извън стените й, той решава завинаги: никаква служба на бога, свободата е над всичко! Преподава частни уроци, организира любителски театър, учи музика, увлича се по фотографията. Известно време учи в Димидовския лицей в Ярославъл, изучава юридически науки, но скоро баща му умира и остава без парична издръжка. Накъде?
Отново в родния Смоленск и отново различни професии: дребен чиновник, художник на декори, цигулар в оркестъра на цирка, автор на театрални рецензии. Но е жаден да пътува, духът му иска да скита из Европа, да види, да усети, да излезе от смоленското мъртвило и да се докосне до новото, затова старателно събира пари. И след това – Рим, Венеция, Марсилия. Париж. И огнени мечти за Америка, Австралия, Япония…
Но Орисницата е решила друго: тежък плеврит, а след несполучлива инжекция – парализа на краката. Дълги митарства от град на град с надеждата за спасение го довеждат до Ялта. Тук е поставена категорична диагноза: туберкулоза на гръбначния стълб. Лекарите почти не вярват в добрия край, малцина са се спасили от това заболяване. Започва дълга, мъчително дълга борба за живот. А е само на 31 години…
Изненадани от вътрешната му съпротива, от несломимия порив да оцелее, лекарите решават да опитат последното – почти инквизиционно, но наистина последно решение: да бъде гипсирано почти цялото му тяло! И тъй, в каменен пашкул, непрестанно на легло, неподвижен като раковина от предисторически времена – цели четири години! Но с жив дух, пълен с енергия и надежди, непобеден и непобедим. Цели четири години.
Междувременно залпът на „Аврора“ възвестява началото на революцията, от Петроград лъха оптимизъм, Ленин чертае със замах научното и техническото бъдеще на Русия, великият английски фантаст Хърбърт Уелс посещава Кремъл и е очарован от промените, цялата несломима държава е едно могъщо бъдеще. А певецът на това бъдеще лежи в гипсова броня в Ялта.
В 1919 г. умира майка му, но той не може да я изпрати до гробището.
1921 г. болестта най-после е победена след шестгодишни страдания. Започва действие второ от живота му. Беляев работи няколко месеца в милицията, след това в библиотека, по-късно като възпитател. В 1923 г. пристига в Москва и се оженва за Маргарита Константиновна, която след година му ражда дъщеря. Младото семейство има нужда от средства, бащата работи като юрисконсулт в Народния комисариат на пощите и телефоните, затова пописва вестникарски статии и репортажи. И тогава съвсем неочаквано…
Редакцията на вестник „Гудок“ се обръща към Беляев с молба да напише приключенски разказ с продължение. Скоро разказът е готов, озаглавен е „Главата на професор Дауел“. Посрещнат ласкаво от читателите, веднага го препечатва и новото списание „Всемирный следопыт“. Така на 41-годишна възраст Александър Беляев става писател.
Ето как той обяснява решението си да напише разказа „Главата на професор Дауел“ (преработен в роман в 1937 г.): „Това произведение е в значителна степен автобиографично. Болест ме прикова в гипсово легло повече от три и половина години. Този период от заболяването бе съпроводен с парализа на долната част на тялото. И макар да владеех ръцете си, целият мой живот в онези години бе живот на „глава без тяло“, което аз изобщо не чувствах… Ето тогава обмислих и почувствах всичко, което може да изпита една „глава без тяло““.
В Москва Александър Беляев живее до декември 1928 г. и тук написва още „Островът на изчезналите кораби“, „Последният човек от Атлантида“, „Човекът амфибия“, „Борба в етера“. След това семейството му се премества в Ленинград, където Беляев се посвещава изцяло на литературното си дело и става професионален писател. Тук написва „Човекът, който намери своето лице“, „Продавач на въздух“, „Владетелят на света“. След година обаче заболява от тежко белодробно възпаление и семейството отново се преселва, този път в Рига. Но злата Орисница го следва неотклонно: на 19 март 1930 г. на шестгодишна възраст умира първородната му дъщеря Людмила.
Отново в Ленинград. Човек просто се диви на тази негова почти животинска жизненост – с разбити от туберкулозата дробове, с трудноподвижни крайници, с постоянен гипсов пояс около торса, с прогресираща парализа, преследван от беди и страдания, Беляев намира сили да победи капризите на тялото си и да работи: „Подводните земеделци“ и „Скок в нищото“.
Но животът няма да се умори от своите безмилостни изпитания. Още четири години – от 1935 до 1939 – той ще прекара в гипсова ризница, постоянно на легло, в непрекъснати болки. И ще продължава да се надсмива над приближаващата смърт, като пише книга подир книга: „Въздушният кораб“, „Чудното око“, „Звездата КЕЦ“, пиесата „Алхимици“, киносценарий по романа „Когато светлината угасне“. И ще продължи с неистова настойчивост: „Небесен гост“, „Лаборатория Дубълве“, „Човекът, който намери своето лице“.
През 1938 г. семейството на Беляев се премества в град Пушкин – последното пристанище на вечния скиталец.
В началото на 1941 г. се появява и прекрасният роман „Ариел“, последното произведение на Беляев. На 22 юни хитлеристка Германия напада Съветския съюз. Скоро Пушкин е в ръцете на фашистите. Следват глад, унижения, страдания. След по-малко от половин година – на 6 януари 1942 г. – Александър Беляев напуска света на живите.
Освобождава се от живота, но не и от страданията. Ето какво разказва неговата втора дъщеря Светлана Беляева: „Не беше лесно да се погребе покойникът. В градската управа регистрираха смъртта на татко, там мама получи и ковчег. Но нямаше с какво да го отведем на гробищата. В целия град имаше само един кон и трябваше да чакаме кога ще се освободи… Мама постави татко в ковчега и заедно с баба го пренесоха в съседната празна квартира. След няколко дни кой знае кой го бе съблякъл, останал бе само по бельо. Тогава мама го загърна в одеяло, спомняйки си едно негово шеговито пожелание. Веднъж бе казал: „Като умра, не ми трябва нито пищно погребение, нито помен. Просто ме загърнете във вестник. Аз съм литератор и винаги съм писал за вестниците.“
Тъй, загърнат в одеяло, мъртвият Беляев прекарва две седмици в празния апартамент. След това е откаран на гробищата, но там има толкова много непогребани мъртъвци, че още дълго лежи в своето одеяло насред купчина от триста покойници. Скоро хитлерофашистите отвеждат семейството му в Полша.
Едва след войната някаква старица показва къде е погребан писателят. Днес там има малък камък с надпис: „Беляев Александър Романович. Писател-фантаст“.
Тъй минава животът-страдание на един от най-светлите мечтатели на нашия век – като победа на духа над тленното тяло.
При своето второ посещение в СССР през 1934 г. Хърбърт Уелс споделя пред група ленинградски литератори: „… с огромно удоволствие, господин Беляев, прочетох вашите чудесни романи „Главата на професор Дауел“ и „Човекът амфибия“. О, те имат много предимства пред нашите книги на Запад! Аз дори мъничко завиждам на успеха им… В съвременната западна научно-фантастична литература има невероятно много безпочвени фантазии и също толкова невероятно малко мисъл…“
В залата е и Беляев – да вярва ли на ушите си? Защото приживе той не е получил нито една ласкава оценка от критиката! „Празно фантазьорство“, „безсмислени мечтания“, „бягство от социалистическата реалност“, „ненаучна маниловщина“ и какво ли още не. А днес редовно се издават негови събрани и избрани съчинения в многотомни издания, книгите му са преведени на десетки езици, до името му стои почетното „класик“.
Просто защото Александър Беляев изпревари времето си. Той пръв в съветската литература видя красотата на научната мечта и пръв възпя дързостта на всемогъщото знание – онази титанична мощ на разума, която може да твори чудеса. Най-добрите романи на Беляев се издигат до този благословен небесен кръг, който наричаме безсмъртна литература. Те са малки диаманти в скрина със съкровищата на световната научна фантастика. Авторът им живя като мъченик, за да докаже и на себе си, и на света, че духът човешки е непобедим, щом вътре още свети мъничката вощеница на любовта. И написа своите книги пак за да докаже и на себе си, и на света, че мечтата човешка е непобедима, щом тази мъничка вощеница може да грее и навън.
* Агоп Мелконян „Победа на духа, победа на мечтата“, Александър Беляев, Избрани произведения - Том 1, изд. „Отечество“, София, 1988
Снимка: Александър Беляев (16 март 1884 ~ 6 януари 1942), ru.wikipedia.org