Как ли съм?... Мъртвец, който търси гроба си… ♥ Пейо ЯВОРОВ

„Тия угаснали очи бяха надникнали отвъд чертата на човешкото познание и затуй не можеха вече да гледат живота.“

Трагичната житейска съдба на Яворов в спомените на Константин Константинов и книгата му „Път през годините“, 1959 г.

(Портрет на П. К. Яворов от Цено Тодоров, 1914 г.)

Влизане в душата със стражарски ботуши

Запознаването ми с Яворов стана през 1911 г. Пак Григор Василев, който бе приятел и с него, ме дръпна една вечер да отидем при Яворов в Народния театър, дето той беше драматург. Имал да му казва нещо. Беше късно, но Яворов още работеше в кабинета си. Направи ми впечатление неговата подчертана любезност, в която очевидно имаше желание да скрие себе си, и тъжният, далечен поглед, който се плъзгаше по събеседника му, почти без никакъв интерес. Аз бях онемял от страхопочитание. Той не ми каза нищо и само на излизане надписа и ми подари наскоро издадената трагедия „В полите на Витоша“. Втори път се видях с него няколко месеца преди самоубийството на Лора. Те бяха двамата, срещнахме се по „Раковски“ до ъгъла на „Гурко“ и след като отминаха, той се върна и ме повика. Аз побързах към него. Две-три крачки по-далеч Лора се бе полуизвърнала към нас, докато ние говорехме. Аз я знаех и по-рано и винаги се бях възхищавал от тая странна красота, в която всичко противоречеше на обикновеното понятие за красота: и във физиономия, и във фигура, и във вървеж тя нямаше нищо правилно, уравновесено, отмерено. Но сякаш тъкмо това лице, малко несиметрично, с тоя поглед под широката шапка, замъглен от мека тъга, тая висока, леко наклонена напред и встрани снага, винаги облечена в широка и дълга дреха, която се спускаше с гънки като античните хитони, тая мъжка походка, с големи крачки – всичко това действуваше с някакво непобедимо очарование. Така остана тя в паметта ми от оная последна среща. Яворов ме покани за сътрудник в списанието, което наскоро щеше да започне да излиза под негово ръководство. Списанието, разбира се, не излезе: катастрофата разруши всички планове и предвиждания. Това са единствените думи, които съм разменил с тоя любим поет на нашата младост, след когото дълго бях ходил из улиците на София, за да се радвам отдалеч на неговата винаги самотна фигура, която се движеше все край стените, като че той се боеше да не се смеси с множеството. По-късно, след ослепяването му, често го срещах воден под ръка от други, без да смея да го доближа: то беше нещо безпределно тъжно и за това ще кажа две думи по-нататък…

… Сега ние отивахме към края на тази апокалиптична година, която, уви, не бе изчерпала своя фатален товар от злочестини.

На 17 ноември сутринта, една мрачна сутрин, повече привечер, отколкото ден, с ниско небе, от което идеше студ и чувство на безутешност, излязох от къщи запътен, както обикновено, към окръжния съд, дето служех вече втора година като съдебен кандидат. Минавайки по ул. „Гурко“, на кръстопътя до Градската градина изтичаха внезапно в разни посоки няколко вестникопродавачи, които викаха: Двойното самоубийство! . . . Поетът Яворов и жена му Лора самоубити!...“ Аз спрях, втрещен, на тротоара и за миг се насилих да проумея думите, които падаха като камъни из улицата: толкова невъзможно ми се струваше това, което чувах. Само преди няколко дни бях го срещнал до кръстопътя на тая съща улица с ул. „Раковски“, бяхме разменили няколко бързи думи, а тя се бе изправила, три-четири крачки по-далеч, в своята дълга наметка, едното рамо малко по-високо от другото, като своеобразна модерна скулптура... Каква беше тая чудовищна орисия, която само в последните две-три години тъй злорадо и последователно поразяваше отечеството ни? След Димитър Бояджиев, след Пенчо Славейков, сега и Яворов си отиваше... Взех вестник, прочетох съобщението на репортьора за произшествията и в първата минута почувствувах някаква плаха радост, че той все пак е жив. Уви, трябваше не да се радваме, а да скърбим, че той не бе умрял през тая нощ. Защото от тая нощ почна кръстният път на тоя полужив мъченик, за да продължи – физически – цели единадесет месеца, а след това неговото име да се разпъва и до днес. От тая нощ се развихри безотговорната цинична оргия на „влизане в душата със стражарски ботуши“, както казваше Г. П. Стаматов. От тая нощ насетне знайни и незнайни хора, и близки нему, и далечни, тръгнаха да правят углавни и психологически изследвания, да дават мнения, да държат сказки, да пишат книги, вмъквайки се без капка пиетет в най-интимния свят на двама мъртъвци, да излагат едва ли не алковни подробности, за да хранят пошлото любопитство на една публика, която няма никаква работа с поезията. И вършейки безнаказано това, те обясняваха подозрителното си усърдие с предлога – че търсят виновния и откриват истината. Като че в една човешка драма, дето и двамината са жертви, има място за вина. Като че истината може да бъде открита с един съдебномедицински акт, като че може да става дума за същинската истина, там, дето в един страшен миг действителността е изчезнала и е останал някакъв пъклен хаос, от който има само едно единствено освобождение. Като че дори да се установеше, че Яворов е убил, това не би увеличило собственото негово страдание. Като че най-сетне дълбокоумните анализи и заключения ще засилят или намалят сиянието на поетичното дело, което съществува само за себе си и в което всеки творец дава същината си най-пълно и най-истински.

Не зная по-тъжна и по-недостойна страница в културната история на нова България от тая, която се занимава да чопли, да подмята и да „разкрива“ със сладострастно любопитство живота и съдбата на Пейо Яворов. Четиридесет и пет години тя стои разширена, попълвана от време на време с нови „свидетелствувания“ и изводи. Всяко ново старание възкресява садизма на онова време, което отрови последните му дни; за нещастие винаги се намират любители да хвърлят и те, щом има повод, своята буца кал. Малки хора, които нямат смелостта да го кажат открито, шушукат и днес наляво-надясно, подсмихнати злобно, че големият поет, чиято участ напомня най-жестоките антични трагедии, и тук, в самоубийството си, позирал или, още по-точно, фалшивил, както правел и в поезията си. Те не съзнават, че хулата, особено за мъртвец, измърсява само оня, който я изрича. А със своя живот и със своето дело отдавна преди смъртта си той бе неизмерим за мащаба на литературните джуджета.

Самоубийството на Лора и несполучилото самоубийство на Яворов щяха бездруго сами по себе си да обърнат вниманието на властта към това „произшествие“, което излизаше от категорията на баналните самоубийства. Тук, в първия миг, наистина имаше нещо неизяснено. При това поразени бяха една от най-личните жени (с многобройни и значителни връзки в обществото) на София и един голям поет, драматург и общественик. Най-сетне приятелските, политическите и обществени групи, на които принадлежаха и двамата и които още преди брака им били скрито враждебни едни към други, веднага настръхнаха. Близките на Лора заговориха открито за убийство и за симулирано самоубийство, образуваха неприятелски лагер и поискаха съдебно разследване след полицейското дознание. И тъжната история започна с врявата на улична сензация.

Като съдебен кандидат в Софийския окръжен съд аз можех да зная някои подробности по следствието, не много съществени може би, но значителни, защото несъмнено бяха увеличили и изострили страданията на злочестия поет. Вече самият факт, че се води следствие, за да се установи дали има самоубийство, или убийство на Лора (тоест не се вярва на неговата записка, оставена през нощта, както и на следващите му обяснения), е бил достатъчен да го потисне окончателно, прибавяйки към ужаса на станалото общественото подозрение, че е убиец. Доколкото помня, работата беше така: следователят, един добър съдия и спокоен човек изпълни задачата си с крайна добросъвестност, като се стараеше да спести мъчителните разпити на Яворов. Когато следствието бе привършено, той изпрати според тогавашния закон за углавното съдопроизводство следственото дело със „заключително постановление“ за прекратяване по липса на престъпление. Както събраните данни, така и неговото убеждение бяха: липсват доказателства, че Лора е била убита, дори, напротив, доказателствата са – че тя се е самоубила. Според споменатия вече закон за углавното съдопроизводство съставът от трима съдии, който ще проучи следственото дело, трябва или да се съгласи със следователя и да прекрати делото, или – ако не се съгласи – да го върне за допълнително разследване (евентуално – с предложение за привличане на определено лице като обвиняем) и да чака новото разследване. Съдебният състав, очевидно предубеден, че Яворов е убил жена си, не се съгласи със заключителното постановление на следователя, и делото бе изпратено (съвсем погрешно от юридическо гледище) в Апелативния съд, за да реши той несъгласието между съдебния състав и следователя. Това беше нов тежък удар за Яворов и нова храна за злословията срещу него. Около тоя ослепял, злочест човек, за когото вече открито се разправяше, че съдът го смята за убиец, че е играл комедия със самозастрелването си, почна постепенно да се образува празно пространство и дори довчерашните му събратя и познати не само избягваха да се срещат с него, но и направо го наричаха престъпник. (Във в. „Камбана“ един писател, възторжен поклонник на Лора Каравелова и човек от софийския хай-лайф заяви без каквото и да е колебание, че Яворов е убиецът на Лора, като прибавяше за подсилване на обвинението, че отличителна черта на убиеца било известното негово „византийство“.) Явно беше, че улицата и злобата на определени политически и обществени среди създаваше клеветническата мълва и след това хитро я използуваше, за да се намесва в работата на съдилищата. Ония, които бяха близки с Яворов (някои от тях са още живи), свидетелствуват за страшния ефект от протакането на следственото дело и от изпращането му в по-горната инстанция. Най-сетне Апелативният съд прекрати делото, ала обществено и морално Яворов беше вече загубен човек. Физически – напълно сляп, материално – без никакви средства за съществувание, обществено – изолиран като престъпник, който се е изплъзнал от закона, около него останаха само неколцина верни приятели (д-р К. Кръстев, Вл. Василев, Ал. Паскалев, Тод. Александров), които правеха каквото можеха, да го задържат в живота. Но връзката с тоя живот бе прерязана и нищо вече не можеше да я възстанови.

В кабинета на драматурга при Народния театър „Кръстьо Сарафов“ на стената срещу писалищната маса има един малък етюд с маслени бои на Яворов през ония месеци, рисуван от Цено Тодоров. Няма по-истински негов портрет от последните му дни и не съм виждал по-безутешен образ, предаден с такава изразителност, в който събраното от векове човешко отчаяние вика безмълвно насреща ви в тая безпомощно приведена на стола фигура и в тия слепи очи.

Такъв ходеше той из улиците на София, воден под ръка от някой приятел или от по-малкия си брат Атанас.

Веднъж (беше на ул. „Леге“ по десния тротоар, когато се отива към центъра, близо до помещението на някогашната италианска банка) вървяхме с Димитър Подвързачов към бившата „Търговска“ улица, когато съзряхме, че насреща ни, от ъгъла при магазина на Пипев (срещу Музея), идеше Яворов, воден от брат си. Той се движеше бавно, с бастун, повече приведен от по-рано, в извехтели смачкани дрехи, носеше черни очила и бе наклонил безпомощно глава към момъка, който изумително приличаше на него. Когато приближихме една-две крачки до тях (той, естествено, не знаеше кой иде насреща му), Подвързачов се обади високо и подчертано бодро:

– Здрасти бе, Пейо! Как си?

Яворов трепна, спря се, дигна глава, като че искаше да види, но в това време брат му каза кой се бе обадил и той веднага отвърна със своя малко глух, мек и напевен глас:

– Здрасти, Митьо... Как ли съм?... Нали виждаш  мъртвец, който търси гроба си…

Той хлъцна чудновато (това приличаше еднакво и на кикот, и на изхлипване), цял се разтърси за един миг и лицето му се изкриви в безкрайно тъжна гримаса, която искаше да бъде усмивка. Тия думи буквално пронизаха като шиш мозъка ми и аз не чух вече нищо друго, нито помня какво отвърна Подвързачов (дълго след срещата той вървя мълчалив и отсъствуващ), нито какво още каза и каза ли изобщо нещо повече Яворов. Но ето, почти половин век оттогава, аз още чувам оня гальовно-мек, малко заглъхнал тембър, виждам онова пръстено- жълто лице, с разкривен израз, като антична маска, с двата черни кръга на очилата, като очните дупки на череп. Тия угаснали очи бяха надникнали отвъд чертата на човешкото познание и затуй не можеха вече да гледат живота.

На 16 октомври следната година, точно единадесет месеца след първата фатална нощ, той прекъсна окончателно механическото съществувание, което влачеше едва-едва с последни сили, подобно огромен камен блок, вързан за нозете му. За да няма вече никаква несигурност, той бе прибавил сега към револвера и отрова.

Последните думи, които чух от него, не бяха никакъв поетичен образ, а безпощадна истина: от нощта на 16 ноември 1913 година той беше вече извън живота. По едно като че не случайно съвпадение завършъкът на тая ужасна година донесе и края на един от най-големите български поети. Така тъжната равносметка на неизброимите загуби приключи с най-непоправимата: защото тя не бе материална.

От: „Път през годините“, Спомени, Константин Константинов, изд. Български писател, 1959
* Портрет на П. К. Яворов от Цено Тодоров, 1914 г.

5707 Преглеждания