В нашите чувства е закодирана бъдещата ни съдба и събитията, които ще се случат ♥ Сергей ЛАЗАРЕВ

„В какво е същността на развитието? Двойно да се отблагодариш на този, който ти е направил добро, да отдадеш на родителите си любов, грижа и топлина повече, отколкото си получил от тях.“

Хомеостаза на душата

В това, което сега чувстваме, в дълбината на душата ни, вече е заложено какво ще бъде семейството ни, какви ще бъдат децата ни и ще ги има ли изобщо. В нашите чувства вече е закодирана бъдещата ни съдба и събитията, които ще се случат. Но най-главното е, че можем да променим тези чувства, а значи и бъдещето си. За да променим чувствата си, тоест себе си в дълбочина, е нужна енергия. Енергията се появява при този, който е свикнал да я отдава, затова алчният, користният, обидчивият човек, тоест потребителят, практически няма шансове за промяна. Този, който иска да получи от родителите си всички блага, но не иска да изпълнява молбите и изискванията им и като порасне не иска да се грижи за тях, често се превръща в престъпник. Грехът води до нравствено престъпление, а безнравствеността води до физическо престъпление. Всички получени блага трябва да предизвикат желание да се отблагодариш. При това да се отблагодариш в по-голяма степен, отколкото си получил.

Ако родителите не са научили детето да се грижи за тях, да слуша, да жертва, то ще израсне престъпник.

Какво е послушанието към родителите? Това е умението да жертваш времето си, желанията си, амбициите си, енергията си, когато родителите молят. Неуважението към родителите е тясно свързано с користното отношение към тях. Ако човек не иска да се грижи за родителите си, всичко това е лесно да се прикрие с неуважение към тях. Отначало човек осъжда родителите си, след това престава да ги уважава, а след това в него изчезва желанието да се грижи за тях, или обратното. Користта подтиква към неуважение и осъждане.

За да окрадеш човек, трябва първо да помислиш лошо за него - презрително, неуважително, трябва да разрушиш вътрешното си единство с него. Тогава ограбвайки другия, като че ли няма да убиваш себе си. Но когато се отказваме от любовта към другите хора и разкъсваме вътрешното единство с тях, ние ограбваме собствената си душа. И се получава, че за да ограбим физически друг човек, първо трябва нравствено да ограбим себе си.

Ние не си представяме колко е значим в подсъзнанието ни моделът на отношение към родителите. Сложно ни е да проумеем колко силно влияе това върху характера, съдбата и здравето ни. Животът се е появил не като материална, а на първо място като духовна съставна, така че истинският ни родител е Творецът на Вселената, и значи користното отношение към Бог може незабележимо да развращава душите ни. Но ако се замислим, то при повечето вярващи всички молитви се заключават в молби: Господи помогни, защити, дай, облагодетелствай! Същото отношение човек подсъзнателно пренася върху целия свят. И излиза, че можеш да спазваш главните заповеди, но да възнасяш към Бога користни молитви и с това да развращаваш душата си. Религията никога не е съществувала без жертва: за да усетиш единството с висшето, трябва периодично да жертваш вторичното.

С какво тогава човек може да се отблагодари на Бог, който му дава главната енергия, хранеща живота и всички духовни материални съставни на щастието? Главното богатство на Вселената е любовта. И значи Бог се нуждае от любовта ни в не по-малка степен, отколкото родителите ни. На Бог трябва да се стараем да дадем повече любов, отколкото получаваме от Него. Ако обичаме друг човек и започнем да се привързваме към него, измествайки цялата си любов върху тялото и съзнанието, тогава с тази любов започваме да го убиваме. И често несъвършеният човек се страхува да заобича, подсъзнателно чувствайки, че това може да доведе до смърт. Неотдавна една жена ми разказа поразителна история: -Съвършено неочаквано се влюбих. Почувствах, че този човек ми е много близък още при първото запознанство. Възникна усещане, че го познавам много отдавна. Странно, но при това имаше още и усещане за опасност, като че ли нещо ми казваше: „Не бива да се обичате!“ Но неудържимото чувство ме завличаше като водовъртеж и нищо не можех да направя. След това попаднах при вас на семинар, и веднага ми стана по-леко. Вътрешната безумна привързаност изчезна някъде, и този мъж веднага се изгуби, престана да се обажда. А след известно време научих, че е умрял. И сега се мъча и страдам. Може би аз съм виновна за смъртта му? - Вие не сте виновна – отговорих аз. – Трябвало е да умрете и двамата. Най-голямата сила във Вселената е любовта. И ако не сте преодоляла користното отношение към Бог, тогава любовта ви ще убива всеки, до когото се докосне. Любовта към Твореца никога няма да се превърне в привързаност. Колкото е повече, толкова по-щастлив прави човека. Затова на Твореца трябва да гледаме на първо място като на Този, който може да приеме любовта ни. Тогава любовта към друг човек няма да се превърне в привързаност, а след това в страх, ревност и омраза.

Затова в Тора и Новия Завет висшата заповед е „Възлюби Господа, Бога твоето по-силно от всичко!“, а втората „Възлюби ближния си, както себе си!“ Повечето от нас прикриват користта си със стремеж към справедливост: „Аз ще го заобичам, когато той направи нещо за мен“. Но не трябва да бъркаме симпатията с любов. Симпатията зависи от външността, поведението, добрите постъпки и т.н. Чувството на любов не трябва да зависи от нищо. В една книга прочетох любопитна притча. Седи един човек с наръч дърва пред печката и й казва: „Ще сложа дърва и ще запаля огън, ако първо ми дадеш топлина“. Та ето, симпатията може да чака, а любовта да чака не може. И този, който го разбира, няма да поставя условия и изисквания, за да усети любовта. Мнозина псевдовярващи казват: „Ще повярвам в Бог, ако стане чудо. Ще повярвам в Бог, ако Той ме изцели. Ще повярвам в Бог, ако видя, че Той се грижи за мен.“ Тоест, те първо искат да получат и върху този фундамент да построят вярата си. Такова отношение към Твореца ще определи отношението им към хората и към собствената им съдба, и ще изгради по-нататъшната им съдба. Значи неправилно изграденото отношение към Бог и хората може да доведе до заболяване на душата, а след това на тялото и съдбата. Как може да изглежда неправилното отношение към друг човек? В какво е смисълът на отношенията между хората? Нали именно разнообразието на отношенията е направило човека човек! Общуването и речта са инструменти за развитие на тялото, духа и душата на човека. Общуването е един от главните фактори на развитието. Значи неправилното отношение към общуването може да бъде невероятно силен фактор на деградация. Размишлявайки върху това, стигнах до любопитни резултати. Оказва се, че причината за много от заболяванията и нещастията може да бъде неумението да се конфликтува. Но развитието без конфликт е невъзможно. В какво е тогава същността на развитието? Двойно да се отблагодариш на този, който ти е направил добро, да отдадеш на родителите си любов, грижа и топлина повече, отколкото си получил от тях. И тогава децата ти ще ти отдадат още повече любов, грижа и топлина. Тоест, развива се този, който има желание многократно да се отблагодари за получената помощ.

Правилно решаваният конфликт трябва да повишава енергията и да разширява възможностите на човека. Когато родителят общува с детето - това е конфликт. Когато съпругът общува със съпругата - това също е конфликт. Когато мислим за съдбата си или се гледаме в огледалото - това също е конфликт. Когато четем във вестника какво се случва в страната ни, или гледаме телевизия, ние пак конфликтуваме. Главният въпрос е: как да се конфликтува правилно? В паметта ми изплуват епизоди от моя неотдавнашна лекция. Започнах я с важен според мен момент. Понятието за здраве е неразривно свързано с наличието на тънка енергия в организма. Дадох пример с маймуни. Учените провели експеримент, по време на който плашили животните, въвеждали ги в състояние на стрес. Онези, които в отговор се държали агресивно, защитавали се, предприемали някакви действия, лесно понасяли стреса и запазвали здравето си. А животните, които преставали да се защитават и се държали пасивно, впоследствие се разболявали тежко. Тогава учените решили, че агресивността може да укрепва здравето. Този извод е бил повърхностен и абсолютно неправилен. Работата е била не в агресивността, а в умението да отдаваш енергия. Енергията, раждаща се при стрес, е предназначена за защита на живото същество. Агресията - това е една от най-примитивните форми на защита. Но ако животното изпитва страх, а не се защитава и не отдава енергия, тогава отделящите се при стрес сили отиват за саморазрушение. Значи и човекът, отказващ се от активни действия в момент на стрес, е обречен на проблеми със здравето. Друга работа е, че тези активни действия могат да се реализират не само на външно, но и на вътрешно ниво. Тогава защитата се превръща в управление. Но при всеки човек веднага възниква въпрос: ами Исус Христос? Ами прочутите Му думи: „като те ударят по страната, обърни и другата“? Буквалното, повърхностното тълкуване на тази фраза е довело до съвършено неправилната й трактовка. Всъщност Христос е говорил за абсолютно противоположно нещо. Не трябва да се защитаваш с омраза към този, който те е обидил. Трябва да продължиш да обичаш оскърбителя, тоест енергията на любовта не трябва да се сдържа при никакви обстоятелства. Заповедите на Христос на първо място се отнасят за вътрешното състояние на човека. Христос е говорил за това, колко е опасно да потискаш любовта и вътрешната си енергия, мечтите и желанията си.

Преди не разбирах евангелската притча за таланта, заровен в земята. Но всичко рязко се изясни, когато разбрах, че талантът, даден свише, е енергия, която съществува в душата на човека. И колкото повече енергия отдаваме, грижейки се за себе си и за другите, толкова повече енергия получаваме свише. Но ако човек се откаже от мечтата си, от развитието, от всевъзможните форми на отдаване на енергия, той ще бъде наказан свише и тогава ще му се вземе даже това, което притежава. Тоест, вътрешната му енергия ще намалее, и той ще боледува и ще умира.

Но възниква друг въпрос. Исус Христос не се защитавал, когато са искали да го убият. Той не правил нищо за спасението си. Значи Той не се е борил. Този абсолютно правилен извод направен при повърхностно тълкуване, може да се окаже абсолютно неверен, ако погледнем по-дълбоко. В действителност Исус Христос се е борил, и много активно. Но се е борил не толкова за своето спасение, колкото за спасението на другите, за най-важното спасение - не в настоящето, а в бъдещето. За да се спаси бъдещето, цялата енергия трябва да отива не за агресия към хората или управлението им. Цялата енергия трябва да е насочена към любовта. Но да се запази чувството на любов, когато те предават, когато се подиграват с теб, мъчат те и те убиват, за хората по онова време е било невъзможно. Те са мислили само за външната защита. Това, че душата, лишена от любов, умира, а след това е обречено и тялото, те не са си и представяли. Исус постоянно е говорил на учениците си за недопустимостта на потискането на чувството на любов и на желанията и мечтите, които са свързани с него.

Какво е това вяра? Това е непрекъснато отдаване на енергия на това, в което вярваш. „Искайте, и ще ви се даде! – е казвал Христос. – Търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори!“ Можеш да сдържиш желанието да се обогатяваш, можеш да възпреш похотливостта и стремежа към чревоугодничество, но никога не трябва да сдържаш любовта в душата си. Животинското начало е необходимо да се сдържа и възпитава, а Божественото в душата да се сдържа е недопустимо.

От: „Възпитание на родителите“, Сергей Лазарев, изд. Странпрес
Снимка: Facebook

19784 Преглеждания