„Няма да съдя за теб нито според тези думи, нито според тези дела. А ще съдя за делата, както и за думите по теб.“
♥
Аз те приемам такъв, какъвто си. Възможно е да те мъчи болестта да прибереш в джоба си дребните златни украшения, които попадат пред погледа ти, и освен това да си поет. Ще те приема в такъв случай от любов към поезията. А от любов към моите златни украшения ще ги заключа.
Възможно е подобно на жена да възприемаш поверените ти тайни като диаманти, с които да се накичиш. Тя отива на празник. И редкият накит, който излага на показ, я прави важна и знаменита. Възможно е освен това ти да си танцьор. Аз ще те приема в такъв случай от любов към танца, а от любов към тайните, ще ги стая.
Но е възможно ти просто да си мой приятел. Ще те приема тогава от любов към теб такъв, какъвто си. Ако куцаш, няма да те карам да танцуваш. Ако мразиш този или онзи, няма да ти ги натрапвам за сътрапезници. Ако си гладен, ще те нагостя.
Няма да тръгна да те деля на части, за да те опозная. Ти не си нито това дело, нито другото, нито тяхната сума. Нито тази дума, нито другата, нито тяхната сума. Няма да съдя за теб нито според тези думи, нито според тези дела. А ще съдя за делата, както и за думите по теб.
Ще изисквам ти да ме приемеш в замяна. Нямам какво да правя с приятел, който не ме познава и настоява обяснения. Не притежавам силата да пренеса себе си чрез слабия вятър на думите. Аз съм планина. Планината може да се съзерцава. А ръчната количка изобщо не може да я докара.
Как да ти обясня това, което най-напред не е прозряно от любовта? И как да говоря понякога? Има неприлични думи. Казвал съм ти го за моите войници в пустинята. Наблюдавам ги мълчаливо, в навечерието на битката. Империята се крепи на тях. Те ще умрат за империята. И смъртта им ще бъде откупена при тази замяна. Тъй че аз познавам истинския им плам. Какво бих могъл да науча от вятъра на думите? Че се оплакват от тръните, че ненавиждат ефрейтора, че храната е оскъдна, че жертвата им е горчива? Така трябва да говорят те! Гледам с недоверие на прекалено лиричния войник. Ако желае да умре за своя ефрейтор, вероятно е въобще да не умре, премного е зает да ти декламира поемата си. Гледам с недоверие на гъсеницата, която си мисли, че е влюбена в крилата. Тя въобще няма да умре за себе си в пашкула. Ала глух за вятъра на думите му, през моя войник аз виждам какъв е той, а не какъв казва, че е. А този тук в битката ще закрие с гърдите си своя ефрейтор. Моят приятел е една гледна точка. Потребно ми е да чуя откъде говори той, защото той е отделна империя и неизчерпаем запас. Би могъл да замълчи и още повече да ме преизпълни. Тогава преценявам според него и виждам по друг начин света. Също така изисквам от моя приятел да знае откъде говоря аз. Само тогава ще ме чуе. Тъй като думите винаги си показват език една на друга.
Избрано от: „Цитадела“, Антоан дьо Сент-Екзюпери, издателска къща „Христо Ботев“
Снимка: imdb.com
