„Цели двадесет години ние пазехме писмата на Лора като семейна реликва. Когато Яворов лежеше прострелян в болницата, близките на Лора разграбиха неговия дом. При този г р а б е ж изчезват и писмата на Яворов до Лора. Писмата на Лора биват случайно запазени. Когато Яворов излиза от болницата, успява да прибере само тях, като единствена вещ от своя разграбен дом… Тези писма имат и чисто литературна стойност. Това са истински малки художествени откъслеци, лишени от преднамерено авторско съзнание и безпокойство. Една богата душа разказва своите поривисти сънища за щастие, което никога не идва. Те ни завладяват със своята искреност и ни примиряват с трагизма на една неизбежна съдба. Защото, ако изобщо трябва да се търси вина, тя е преди всичко в съдбата, която събира техните толкова противоположни пътища.“

~ Ганка НАЙДЕНОВА (племенница на Яворов) в предговора си към книгата „Лора до Яворов. Писма“, 1935 г. (изд. Хемус)

(Лора и Яворов през пролетта на 1913 г.)

Лора до Яворов

Париж, пролетта на 1912 г.

Събота заран (седмицата след Великден)

Снощи се забавих у Виола, а на връщание имах една неприятност, затова не ти писах. Тази заран в 7 1/2 вече пишех на Germaine да ми означи точно гарата и часът, за да ида да я срещна. Събудих се много рано, не можех да спя и затова станах... Предчувствувах, че ти идеше, защото ето ти дойде. Държах дълго време лицето си на твоето върху масата – догдето ти се стопли и оживя. Защото ний все пак сме мъртви до тогава, догдето сме принудени да си пишем.

Ти си много скрит, мой Пейо, до сега нищо не ми писа за хубавия сюрприз, който тази заран ме тъй зарадва. Зарадвах се много и те цалувам много и ще те цалувам още. Ти си много хубав, но защо ти са толкова тъжни очите? А устните и долната част на лицето е тъй детска, щото, наистина, аз те чувствувам мой син. В лицето ти има толкова черти, които се контрастират ... щото ако реша да избера доминиращата, сигурно ще си счупа главата. Да, да, ти си пред мене – с твоите тъжни, мечтателни и чисти очи, с твоите нервни и чувствителни ноздри, с твоите разочаровани и многознающи гънки около устата, с редко запазената детска линия в долната част на овала на лицето, в която въпреки желанието ти да умреш млад, има още толкова желание да видиш – ти – всичко виделия – и да узнаеш – ти –  всичко узналия... И след това ако не трябва да се отчая!! Ти, наистина, си един „вампир“ и майка ми имаше право да те нарече тъй неотдавна. Но ти си най-интересния вампир на света, а още повече сега, като си се изконтил толкова – страх ме е да не ми завидят на щастието по някакъв много осезателен начин и да не ми го отнемат... Твоята фотография още повече ме убеждава, че трябва да се върна и да бдя. Вижда се, бях забравила колко си хубав и бях почти спокойна! ? Ти миришеш малко на тютюн, мой Пейо, ето на! А фотографията е стояла сигурно само няколко часа около тебе. А какъв облак носех аз в къщи след като стоях цял следобяд при тебе! То е даже смешно ... и Рачо който не пуши —  съгласи се, че имаше защо да си вдига знаменателно веждите и да въздиша най-състрадателно – гледайки майка ми...

Портретът е свидетел как ти отмъщавам. Сега те цалувам, а ти не се бунтуваш. Имаше време, когато се бунтуваше... Ами ако някоя си е турила в главата да те цалуне? Ти ще се бунтуваш ... а ще дойде време, когато не ще се бунтуваш. Това е некрасиво от твоя страна, мой Пейо. Не ме гледай с тези очи. Аз все пак ще ти се карам и ще ти кажа, че хора с характер не постъпват тъй. Ти си наведен и устните ти са малко скрити. Все пак аз ги намирам. Но ти разбери, мое мило и хубаво момче, че трябва да бъдеш по-упорит. И ти, като мене, имаш вече няколко бели косми в косата си. Ето ги светят. И после, когато човек има 35 години, некрасиво е една жена да го цалува на сила; даже некрасиво е и той да прави вид, че тя го цалува на сила. Разбра ли сега?

Все пак най-разумното е да се върна. Като дойде и си отиде Germaine – ще го направа. Тя ще ми помогне и в избора на едно пиано. Мислих един момент да се занимавам с музика. Защо? Аз просто ще взема една пианола – механизмът е лесен за управление, след няколко урока и ти ще можеш да свириш най-мъчните сонати на Бетховена. Защо да си губа времето ? Мислих един момент да остана в Сорбоната. Може би не е неинтересно – но пак ще загуба три години. И после, ако толкоз много ми е разтребвало нещо, нели има библиотеки? Казвам ще загуба времето си, защото струва ми се единственно добре употребено време е това, когато съм около тебе, когато те виждам, когато ти пиша и когато мисла за тебе. А ако ти ми се смееш, аз ще потърся спасение в твоята обикновенно всеспасяваща лодка – това е в чувството ми, крива ли съм аз – а чувството ми е, че всичко останало е загубено време.

За развлечение ще си купа бои и ще започна един пейзаж. Нищо по-забавно от това, защото никога в живота си не съм рисувала – а и хубавите бои веселят очите.

Благодаря ти, мой Пейо, че дойде. Да ти кажа ли, че много те обичам? Всека моя цалувка ти го казва. Но оригинала – оригинала какво прави там ? Аз пак ще опра лицето си до твоето, додето се стоплиш и оживееш. И ти тихо ще ми разкажеш всичко, защото ти с днешните си очи ме обичаш.

Благодаря ти – твоята Лора

От: „Лора до Яворов. Писма“, под редакцията на Ганка Найденова, изд. Хемус, 1935 г.
Снимка: Лора и Яворов през пролетта на 1913 г.